Страници

понеделник, 29 февруари 2016 г.

February Wrap up and March TBR

Спомняте ли си как в края на януари писах, че вероятно през февруари няма да имам никакво време за четене и е много вероятно да прочета само две книги, изпратени ми за ревю? В момента вярата ми в предизвикателствата е разклатена, тъй като освен че прочетох тях, успях да завърша още седем, тоест общо девет. Казано с други думи - първоначалният списък за четене или липсата на такъв ме мотивира да чета повече?
Оставям тези така дълбоки размисли настрана, за да премина с пълна сила към Wrap up-а за изминалия месец. Двете гореспоменати книги, които получих в замяна на честно ревю, са "Връзка" от Рейнбоу Роуъл и "Тъмна дарба" от Александра Бракен. За съжаление нито една от двете не е новата ми най-любима. Тази на Рейнбоу като че ли е на последно място в класацията ми на нейни романи (кликнете тук за ревю), а второто заглавие от Алекс Бракен, с което имах възможност да се запозная отблизо, е опасно близо до баналните антиутопични романи, които заляха книжния свят през изминалите пет-шест години. А, както винаги, ние сме последните, които се докосват до модата. В ревюто (кликнете тук, за да го прочетете) подборно изразих мнението си - повече положително от отрицателно. Но истината е, че от прочитането на "Тъмна дарба" мина достатъчно време и вижданията ми се проясниха - да, има много плюсове, но те се появяват във втората част на романа. На нея бих дала 4/5 звезди, но на първата, за мое огромно съжаление, само една.
"Играч първи, приготви се" пък е от онези романи, които като видиш те карат да се смутиш заради размера им. Не бях сигурна, че започването му е подходящо, но, повярвайте ми, скоро не съм била толкова възхитена от standalone. Макар и родена в края на 90-те години, не мога да не оценя високо цялата поп култура, включена от Ърнест Клайн. На мен се хареса, защото живея в технологично време и макар и да не водим всеки аспект от живота си през компютри сега, виждам как лека-полека нещата тръгват в тази посока. Но не мисля, че дадена възрастова група не би се насладила - оставям термините, хванали за ръка технологията от края на миналия век, героите и цялата обстановка е особено впечатляваща. Несъмнено заслужава внимание!
Вчера Емил Конрад обяви издаването на втората си книга - само две седмици, след като аз най-накрая отделих половин час от времето си, за да прегледам първата. Както всяко творение на българин, "Нещата, на които не ни учат в училище" беше и все още е подлагана на крайни дискусии, в които до сега не желаех да се включвам. Всъщност все още нямам особено голямо желание, ала синтезираното ми мнение няма да навреди никому. Гледам клиповете на Емо чат-пат, когато някое заглавие привлече вниманието ми, но това ми е достатъчно, за да кажа, че всяка глава от книгата му е написана като сценарий. Нямам предвид графично, а по-скоро идейно. Виждам хрумките му, всички онези неща, които той предлага на читателите си, но не и развити, някак си набързо хвърлени, преди да се мине към следваща тема. Според мен осъществяването би изглеждало по-добре на видео заради жестове и свобода на поведение, с което всичко може да бъде възприето някак си по-правилно.
Ако сте чели някои от предишните ми постове или сме приятели в goodreads знаете, че много голяма част от времето си през февруари отделих за "Реликвите на смъртните" на Касандра Клеър. Все още не съм най-голямата почитателка на авторката, но сега - няколко години след първия прочит, виждам някои неща, които най-вероятно съм пропуснала, благодарение на четене по диагонал. Мнението ми за някои персонажи е много по-различно. А благодарение на новия сериал се чувствам и по-отдадена и въвлечена в цялата лудост. Остават ми само две книги до края на поредицата - бих могла да ги приключа за една седмица, но ме посъветваха да завърша първо втората поредица (предистория) - "Адските устройства", за да не ми бъде спойлната. Така онзи ден затворих последната страница на "Ангел с часовников механизъм". Все още не съм толкова луда по историята и героите, но виждам как манията се задава леко с началото на "Принц с часовников механизъм". Най-неприятната част ми е Теса - малко стериотипен персонаж е, без особено огън и искра, което, стискам палци, ще се промени в следващите две части. Джем и Уил обаче са много раздвижени, вписват се в критериите ми за интересно. Всеобщата истерия по Уил Херондейл не ме е достигнала - на този етап, а сигурно и занапред, съм от отбора на Джем Карстерс. 
През март искам да приключа с Каси Клеър, но в същото време и не искам. От една страна мразя да проточвам поредици, особено ако вече са публикувани, но още повече ненавиждам да се разделям с чудесни герои и история, която в дадения момент ми е влязла под кожата, та чак я сънувам. Но, както вече казах, ще се опитам да завърша "Принц с часовников механизъм" и "Принцеса с часовников механизъм", които нямах във физическа форма, когато правих снимките (аз все още нямам последната част, де). След това най-вероятно ще се върна на "Град на изгубени души" и "Град на небесен огън" - предстои да си ги купя. Вероятността след това да изпадна в reading slump или най-малкото месецът да свърши е много голяма, но въпреки това бих желала да хвърля едно око и на "Стъкленият меч" от Виктория Айвярд. Първоначалните ми планове бяха това да се случи през февруари, ала "Реликвите" се появиха на хоризонта, заради което Мер, Мейвън и Кал остават за близкото бъдеще.

понеделник, 22 февруари 2016 г.

Перфектният Shadowhunters каст

Изключително много неща се случиха от последния пост за Shadowhunters, който писах, за да споделя първите си впечатления за сериала. Най-важното е, че преборих себе си и препрочетох първите две книги, прочетох също трета и четвърта, и нетипично за мен промених настройката си към поредицата. Допреди две седмици можех да напиша ужасно дълъг списък с неща, които не харесвам и заради които не препоръчвам "Реликвите", например, но сега това би било малко по-трудно. С всички събития около новото ТВ шоу исках да си припомня нещата, които се случват в първата част, но се случи така, че започнах да откривам нови и нови положителни страни. Герои, които ми се струваха ужасно скучни и стереотипни, ми харесаха и сега не прекарвам изключително голяма част от времето си в издирване на фен снимки, рисунки и прочее. Ала с всяка следваща серия и глава все повече започвам да се чудя дали актьорите, избрани да играят Клеъри и компания, са подходящите. Мислих известно време по този въпрос и стигнах до заключението, че ако бяха запазили някои от актьорите от филма "Град от кости" и бяха избрали нови за други роли проблемите, които по-голямата част от фен обществото намира сега, нямаше да съществува и всички щяха да бъдат доволни и щастлив.
В този пост ще представя любимите си актьори, които според личните ми виждания представян книжните персонажи в най-добрата възможна светлина. Много бих се радвала да чуя и вашето мнение - кои смятате за добри и ако има герой, който виждате с напълно различен от вече представените актьори - споделете го. 

Още преди да започна да чета за първи път "Град от кости" бях гледала първата екранизация. И до ден днешен съм фен, независимо от негативните мнения на почитателите. Не зная коя е причината да обожавам Лили Колинс в ролята на Клеъри - защото тя е първата актриса, чрез чието лице се запознах с историята, или защото в действителност Лили притежава всичко от книжната Клеъри, което харесвам и мисля, че я прави това, което е. Има някакви малки несъответствия като косата, която в книгата е много по-светла от боядисаната на актрисата, но след като това
не ме дразни не мисля, че е чак такъв голям проблем. Докато новата актриса, Катрин МакНамара, носи името на героинята, но реално не представя характера ѝ такъв, какъвто е в първоначалния източник. Оранжевата ѝ коса оставям на страна - май всички мислим, че е ужасна. Кат играе и създава нова героиня - друга Клеъри с други качества, изпитваща подобни, но не напълно същите чувства към останалите, с различно виждане и начини да получи това, което желае. И най-важното - тя е като цяло мноооого по-слаба актриса от Лили, което автоматично прави Колинс победител във всяко отношение.
Както Лили беше първото лице, превъплътило се в героинята, така и Джейми Кемпбъл Боуър е този, който завинаги ще бъде моят Джейс. Разбира се, негативизъм около него не липсва, но... Не мога да обясня съвсем точно любовта и привързаността си към него. Всеки път четейки за Джейс си представям Джейми от филма и начина, по който е доловил същността на персонажа. Май това е най-ценното при него - играе страхотно, но фактът, че е намерил малките детайли от Джейс и ги е пресъздал по правилния начин ме печелят в битката с Доминик Шерууд. Дом беше актьорът, за когото бях най-развълнувана от новия каст и заради това съм и най-разочарована. Целият провал с него идва и от ненормално глупавият сценарий. Подробност е, че е чел само първата книга и това на моменти ме
кара да си мисля, че той всъщност знае само, че Джейс и Клеъри са брат и сестра, но не знае, че напред в историята това се оказва лъжа. Заради това играе по-скоро като брат, а не като влюбено момче.
При първият прочит на първите две книги си мислех, че Саймън е много безполезен герой. Искрено не разбирах привързаността на хората по форумите и в ютуб. И си признавам, че сериалът е причината да чета по-настоятелно моментите с него и да търся положителните му страни. Оказа се, че има повече, отколкото някога съм предполагала. Алберто Росенде има много голяма заслуга за новозародилата се симпатия към героя. При обявяването на каста въобще не бях доволна за това, че са избрали именно него да представи Саймън, но сега, шест епизода след началото, мога с ръка на сърцето да кажа, е той е най-най-добрият актьор и представя персонажа си по брилянтен начин. Не мога да го сравня особено детайлно с Робърт Шийхан, защото не го помня особено много (отново - тогава не харесвах Саймън), но приемам това като показателно за това, че Алберто е по-добрият избор. Даже перфектният.
Изи и Алек Лайтууд вървят в комплект. Харесвам ги като герои в книгите, не харесвам актьорите от филма и обичам тези от сериала. Матю Дадарио и Емерауд Тоубиа са прекрасни. Не бих казала, че са кой знае какво като актьори, но със сигурност надминават двамата от "Град от кости". Освен това чисто визуално представят Изабел и Алек от поредицата перфектно. С известни забележки играят ролите си добре и освен че показват всичко, което харесвам в персонажите, но добавят и свои (съответно и на снимачния екип) детайли, които в този конкретен случай съвсем не дразнят, в сравнение със своеволията при Клеъри, например.
Що се отнася до актьор, който да изиграе ролята на Люк Гароуей - не мога да избера такъв. Този от филма е окей - не ми се струва нищо особено, а този в сериала няма нищо общо с описания в книгата герой. Радвам се, че са избрали чернокожия Исая Мустава да го представи на малкия екран, но все още не мога да
свикна с драстичната разлика между оригинала и интерпретацията. Въпреки това признавам, че има актьорски умения, които май няма да видим от останалите от сегашния каст.
Същото ми се иска да кажа и за избраният за ролята на Валънтайн. Нито Алан Ван Спранг, нито Джонатан Рис Мейър са актьорите, които влизат безпогрешно в ролята на злодея. В книгите всяко едно описание на Валънтайн набляга на необичайната красота на мъжа, странната харизма - нещо, с което отговорниците за актьорския състав не са се съобразили и в двата случая.
Много, много, много харесвам Лина Хийди, която се превъплъщава в ролята на Джослин Феърчайлд във филма "Град от кости". Със сигурност е сто пъти по-добра от новата актриса, за чието име не се сещам. Сцените ѝ, разбира се, не са особено много, че да се съди и анализира в детайли, но визията и излъчването на актрисата напомнят повече на майката на Клеъри. Като се замисля със сигурност има някоя, която би се справила и по-добре със задачата, но да, ако трябва да избирам между Лина и Максим (май това е името ѝ), то първата обира точките.
Последен, но със сигурност не на последно място, е Магнус Бейн. Идва ми да започна анализ на героя, навлизайки в много детайли, но ще оставя това удоволствие за следващия пост, посветен на Shadowhunters, в края на сезона. Важното е, че между Годфри Гао и Хари Шам Дж. избирам Хари с две вдигнати ръце, макар и двамата да имат много положителни черти. Играта на Годфри представя Магнус по праволинеен начин, но и отнемайки малко от шарената му, атрактивна същност. А Хари внася хумор, нещо ново и колоритно, макар и с работата си сценаристите и режисьорите да правят героя да изглежда малко слабохарактерен и дори глуповат - в пълен разрез с любимия всекиму персонаж от книгите на Каси Клеър. И все пак Хари е по-добрият избор ако не за друго, то заради химията, която има между него и Матю Дадарио в сериала. Не спирам да се изненадвам от сладките моменти, които на фона на останалата представена глупаво история изглежда правдоподобна и заслужаваща внимание, та дори цял спин-оф.

петък, 19 февруари 2016 г.

Списъкът за четене

Още през януари направих снимки на всички книги, които притежавам и все още не съм прочела, но с напредването на времето вместо да си купувам най-новите заглавия несъзнателно започнах да наваксвам с изостаналите. Заради това се наложи на снимам наново, вече по-мъничко, давайки си сметка, че вместо около 40, непрочетените книги на рафтовете ми са едва 22. От една страна похвално, от друга малко тъжно, много искам да споделя с вас кои са те без да се впускам в каквито и да е подробности за сюжет или причини, поради които все още не съм ги прочела. Повечето от тях са в плановете ми за 2016-та, но има няколко претенденти за продан, тъй като интересът ми се изгуби или нямам намерение да продължа с дадена поредица. В близкото бъдеще ще споделя отделен пост, посветен на тези заглавия, за да разясня точната причина за раздяла. 
"Градът на сънуващите книги" от Валтер Мьорс/ "Майсторът и Маргарита" от Михаил Булгаков/ "Посланическото градче" от Чайна Миевил/ "Магът от Стоунуаайлд" от Кит Бери/ "Стъкленият меч" от Виктория Айвярд/ "Станция единайсет" от Емили Сейнт Джон Мандел/ "Железният изпит" от Холи Блек и Касандра Клеър/ "Чисти" от Джулиана Багът/ "Книга на тайните" от Ерика Суайлър
"Орденът на асасините: Ренесанс" от Оливър Боудън/ "Ангел с часовников механизъм" от Касандра Клеър/ "Пророчеството на гарвана" от Маги Стийвотър/ "Баба праща поздрави и се извинява" от Фредерик Бакман/ "Човек на име Уве" от Фредерик Бакман
"Въпросът и отговорът" от Партик Нес/ "Сезонът на костите" от Саманта Шанън/ "Орденът на ясновидците" от Саманта Шанън/ "Кръстопът" от Али Конди/ "Завинаги" от Маги Стийвотър/ "Целуната от сянка" от Ришел Мийд/ "Адска жега" от Ричард Касъл

сряда, 17 февруари 2016 г.

Totally Should’ve TAG

Източник: http://weheartit.com
Противно на очакванията ми, с напредването в новата година идеите за блог постове не се изчерпват, а по-скоро идват във всеки удобен случай. В процес на писане на много съм, но днес отново ще разнообразя с таг въпроси, които обиколиха цялото четящо общество. Много благодаря на Теди за поканата да го направя!

1. Със сигурност трябваше да има продължение.
Мисля, че от "Ние, останалите, просто живеем тук" на Патрик Нес би излязло много добро продължение, което не се съсредоточава върху не-избраните деца, а именно избраните и тяхната история, която в оригинала остава на заден план и разказана само в първите абзаци на главите.

2. Със сигурност трябва да има spin-off поредица.
Тенденцията е на този въпрос отговорът да бъде "Хари Потър" заради групичката на Джеймс. Съгласявам се с това.

3. Писател, който със сигурност трябва да напише повече книги.
Нека да започна, пригответе се. Тахара Махи, Рейнбоу Роуъл, Вероника Рот, Сабаа Тахир, Антъни Доер, Маркъс Зюсак и още много, много писатели.

4. Герой, който със сигурност трябваше да бъде с някой друг. 
Ийви от "Ясновидците". Ядосвам се, че през всичките 500 страници нямаше същинска любовна история и последните десет бам! При това с този, който аз не харесвам никак. Тая надежди за втората книга.

5. Със сигурност трябваше да завърши различно.
"Фенка" от Рейнбоу Роуъл. Твърдя, че книгата си е перфекта и така, но много би ми харесало да има по-подборен край, който да представи героите след основните събития, вече обгърнати от своя "щастлив край".

6. Със сигурност трябва да има филм по нея.
"Всички наши места" от Дженифър Нивън и "Разбий ме" от Тахара Мафи. Двете са в коренно различни жанрове, но давам всичко да видя историите им на големия екран.

7. Със сигурност трябваше да има сериал.
Не и по "Реликвите на смъртните", хей! Според мен би се получил страхотен сериал по поредицата на Дженифър Л. Арментраут "Обсидиан". Пет книги с по много действие и обрати във всяка, точно по вкусовете на холивудските екипи, които обикновено разтягат една история, подходяща за два сезона, в шест-седем.

8. Със сигурност трябваше да има само една гледна точка.
Последната част на "Дивергенти" "Предани". Ясно - двете гледни точки са важни за сюжета и особено за края, но пък няма никаква разлика между гласа на Фор и този на Трис. Все едно са един и същи човек. Някакъв такъв безразличен, който обезценява едни от любимите ми герои.

9. Със сигурност трябва да се смени корицата.
С всичките си крайници гласувам за "Пророчеството на гарвана", което освен ужасна,
наистина ужасна корица има и неадекватно име. Все още не съм я прочела, но със сигурност няма да свалям дрешката за книжки, за да не се наложи да се справям с ужаса от това някой да види какъв провал е фотошопът отпред.

Източник: http://n0tenough4you.tumblr.com/
10. Със сигурност трябваше да оставят оригиналните корици.
Пак "Пророчеството на гарвана". Бих казала и тези на "Реликвите на смъртните", защото нашите изглеждат някак роботизирани в сравнение с американските, например. Мотивът е еднакъв, но самото представяне не ме грабва никак.

11. Със сигурност трябваше да има само една книга.
За една книга не знам, но все си мисля, че "Изборът" трябваше да си остане само с основните три книги, тоест да се запази трилогия, вместо Кийра Кас да пише spin-off. Предстои издаването на последната книга, та все още има някаква надежда мнението ми да бъде опровергано. 

петък, 12 февруари 2016 г.

Girl Online: On Tour от Зоуи Съг - Ревю/Дискусия

Година след публикуването на първия роман на Зоуи Съг, известна британска влогърка, излезе и втората ѝ книга Girl Online: On Tour, но този път със завиден неуспех. Сигурна съм, че поне веднъж в ютуб сте попадали на Зоуи и симпатичните ѝ видеа, а ако не, сте чували за Girl Online, която спечели колкото почитатели, толкова и недоброжелатели след публикуване. Разразилият се скандал бе свързан с така нареченият ghost-writer - човек, който пише вместо този, чието име е изписано на корицата. За това, разбира се, писах много подробно в ревюто-дискусия на книгата. Използвам това, за да направя препратка към новата втора част на романа, която за съжаление наследи по-скоро негативното мнение от предходния. Твърдението е много субективно - гледайки от различни ъгли със сигурност ситуацията подлежи на различни коментари - за някои публикуването би било успех, а за други - провал. Факт е, че Girl Online за момента е със средна оценка 3,80 (данни от Goodreads), а Girl Online: On Tour - 4,07. В същото време обаче първата е прочетена от приблизително 32,500 потребители на сайта, а втората - 4,250. 
Тази негативна страна на хората никога няма да спре да ме учудва. Не оправдавам постъпката на Зоуи да прикрие факта, че не е писала сама книгата, но очаквах читателите и феновете ѝ да го преглътнат и в крайна сметка като почитатели на литературата да погледнат на книгата като на всяка друга в книжарницата, все едно не е написана от най-известната блогърка в света, а просто момиче, чието име тепърва навлиза на пазара. Недоверие и предразсъдъци надделяват и може би те са причината да виждам много повече негативни ревюта от хората, решили да дадат шанс на новата част, отколкото положителни. Струва ми се нелогично, но както вече знаем - по-лесно е да съдиш, отколкото да се постараеш да разбереш.
В тази връзка, Girl Online: On Tour също е писана с помощта на професионалист, който Зоуи често показваше в дейли влоговете си. Не гарантирам, че въпросната жена е писала или само е правила редакции на текстовете, но мисълта ми е, че този път скандал няма да се разрази, макар и името ѝ да не е вписано специално в изданието. 
Колкото до самата книга - намира се точно на златната среда на скалата ми за оценяване. Според мен остана малко по-ниско от първата част, но отново дава на читателите досатъчна доза сладки моменти, няколко сериозни, подправени с проблеми от реалния живот, които заслужават своето време на обмисляне и оценяване.
“We all have one life and we can choose how we want to live it. It's important you realize that, no matter what anyone else says or how people may try to influence things, it's ultimately down to you... only YOU can live for you. You can't live in someone else's shadow or permanently try to please someone else, then what do you have to show for it? You won't have any of your own accomplishments, you won't reach your personal goals, and you'll only be ticking someone else's boxes for them. If there is something in life that you really want to do, then do it. You'll only ever live this day once in your lifetime, so start now.”
В началото всичко изглежда същото като от края на първата книга - Пени е същото момиче, влюбено в писането на вече личния ѝ блог, което с нетърпение очаква срещата с приятеля си Ноа. Той също не се отдалечава от слънчевия музикант, който Зоуи ни представи. Проблемът е, че с напредването на историята двамата започват своята трансформация, но този път към по-лошо. В опита да бъдат представени като герои, между които има вяра и уважение, те стават досадни, взимащи глупави решения и правещи очевидно неподходящи ходове, които така или иначе, по някаква ирония, ги извеждат към правилната развръзка. Проблемът на Пени с паник атаките отново присъства като много важна част от същността ѝ, но имам чувството, че не е наблегнато толкова много на него, колкото на опитите на героинята да изяви силно гласа си и да постъпва по начина, който тя смята за правилен. Така си създава имидж на опърничава тийнейджърка. Въпреки това ми се струва, че този път гласът на Зоуи много повече си личи. Много от репликите на Пени са типични за създателката ѝ и не само. Четейки си представях Съг в дадените ситуации. Докато преди опитите ѝ да се дистанцира и да създаде един напълно нов и несъществуващ вече в реалността характер си личаха, то тук сякаш това е забравено и двете са един и същи човек.
Не бих казала, че образът на Ноа ми харесва чак толкова много. Оценявам, че през по-голямата част на времето продължава да е сладкото момче, написало Autumn girl, което обожава приятелката си. Просто този път позитивите ми са насочени по-скоро към най-добрия приятел - Елиът. Както в предишната част, така и тук клони към стериотипите, но пък е наблегнато повече на неговата история. Има още място за развитие на връзката му с приятеля му (чието име не помня... Алекс?) и се надявам ако някой ден Зоуи реши да продължи да пише в тази посока да ги постави под светлината на прожекторите. Защото така или иначе те са най-блестящите и забележителни второстепенни герои този път. Никак, ама никак не харесвам нито Меган, нито Блейк, който е нов в света на Пени. Със сигурност проблемът нямаше да просъществува без него, но самият му характер е безкрайно типичен злодейски от всички тийн/съвременни романи.
По отношение на сюжета не мога да преценя дали първата или втората книга е на първо място. Струва ми се, че и двете се базират на една и съща конструкция: щастливо начало, проблем в средата, момент на несигурност и отдръпване, щастлив край. И в това отношение съм окей, защото не очаквах повече. Тук имах чувството, че едно и също се случва, но по променен начин и макар и на практика героите да са на път и да преживяват много, то то е представено по начин, който изглежда сякаш са в омагьосан кръг без билет за излизане.
Всичко изписано дотук звучи все едно въобще не харесвам книгата, но всъщност не е така. Завърших я за три-четири часа и ми беше невероятно приятно да се срещна отново с Пени и Ноа и да попътувам с тях из Европа. Отново поднесено по лек и забавен начин, приключението им без съмнение ме направи щастлива по начин, който малко книги от жанра могат.
“Sometimes the hero of the fairy tale isn't a handsome prince. Sometimes it's you.”

понеделник, 8 февруари 2016 г.

"Тъмна дарба" от Александра Бракен - Ревю

Ако скоро не сте чели книга, приличаща на влакче на ужасите - която ви кара да се чувствате щастливи и изплашени в рамките на две-три страници, кара ви да се влюбите в някой от героите и след това ви преобръща на 180 градуса без извинение, дава ви надежда за щастлив край, но само пет страници преди края кара съзнанието ви да изключи за момент заради всичко случило се, без да остави шанс поне за едно-единствено хубаво нещо - незабавно намерете начин да прочетете "Тъмна дарба" от Александра Бракен. Но вземете  предвид възможността това да приключи към три часа през нощта в някой сайт, в който свободно можете да излеете всичките си объркани мисли. 
Съвсем скоро написах пост, в който споделих, че отдавна не се е появявала книга, която да ме накара да минавам километри по стената на Тъмблър в търсене на цитати, фен арт или просто някакви случайни моменти, които да ми върнат чувствата от първото четене. Започвайки "Тъмна дарба" не очаквах това да е именно тази, която ще промени досегашния модел на четене. Много дълго след началото на книгата вярвах, че е поредната прочетена, която харесвам, но не обичам колкото всички останали с местенце в мислите ми вече трета или четвърта поредна година. И дори споделих с приятели, че въпреки силните емоции, предизвикала у тях и у любимите ми ютубъри и блогъри, "Тъмна дарба" най-вероятно ще намери място на рафта ми и едва ли някога отново ще благоволя да я прочета. Да, ама не. 
“Let's carpe the hell out of this diem.”
Сравнението с влакче на ужасите в този случай е много правилно. Първата част на трилогията на Алекс Бракен отразява всеки един момент от пътуването с такова - плавното, леко бавно начало, някакво възвишение, представляващо един от първите напрегнати моменти, след това кратко затишие, поредни възвишения, редуващи се с падове и равни терени, в края на които съвсем неочаквано се задава най-страшното и високо място от цялото пътуване, което докато си във вагончето смяташ, че е невъзможно за преживяване. Обяснено по този начин звучи като структура на всеки друг подобен роман, който най-вероятно вече имате в библиотеките си. Ще бъда искрена тук - вярно е. Ако сте чели "Дивергенти", "Разбий ме" или "Делириум", то за вас "Тъмна дарба" няма да е нищо повече от поредното приключение с някой от така наречените "избрани" герои, нагърбени със задачата да спасят света или поне част от него. С тази настройка започнах да чета аз и изговаряйки всички приказки за това, че няма да ми хареса и така нататък, онова момиче в мен, което обожава приключения, напрегнати моменти, силни героини, прикрити злодеи и моменти, които спират дъха, се обади и ме принуди да отдам цялото си внимание на пътя на Руби и приятелите ѝ. Резултатът от което е аз, по средата на нощта, пишеща това, докато превключва на прозореца на тъмблър, за да намери още нещо, което да ми припомни, че има още две книги от поредицата и това няма шанс да е краят на каквото и да е.
Началото на книгата е посветено най-вече на образа на главната героиня Руби и изграждането на утопичната Америка, в която вирус е засегнал децата до четиринадесетгодишна възраст. Повечето от тях умират, а оцелелите "късметлии" биват пращани във "възпитателни лагери", силно напомнящи на нацистките концлагери по времето на Втората световна война, една от основните цели на които била да прави изследвания на обитателите си. Винаги оценявам доброто изграждане на света, подробностите, които дава авторът, за да успее читателят да обрисува в съзнанието си пълната картина на разруха и ужас по начина, по който ги виждат персонажите. Но този път в комбинация с нерешителния характер на Руби ми се стори по-спокойно, отколкото трябва да бъде. На този етап и тя, и появилите се в последствие Лиам, Дунди и Зу, ми приличаха твърде много на герои от друга любима трилогия, поради които не исках да им гласувам доверие. Но след това сюжетът започна да се движи и бавно започнах да осъзнавам, че, вече позната идея или не, няма да ми остане безразлична, независимо от обстоятелствата.
Същинското развитие на историята и екшънът започват през втората половина на книгата, но реално ако я нямаше първата, тя нямаше да бъде толкова високо оценена. Не само преобръща мнението и предизвиква истинско вълнение, но вече по-ясно дава път на героите, техните характери, лични истории и провокира забележителната им промяна. Може би го казвам твърде често и за много персонажи от книги, но тези тук са наистина впечатляващи. Произходът на всеки е различен, историята им до достигането до лагерите не се повтаря с ничия друга, нито пък тази за престоя им. Начинът на изразяване е персонален и учудващо разпознаваем. А общото между тях е искреното желание да променят нещо - един системата, друг - собственото си положение... По моите ми критерии Руби е страхотна главна героиня, която освен че израства възрастово, развива себе си и способностите си, и от малко беззащитно дете в лагер се превръща в момиче, готово на всичко, за да предпази приятелите и себе си. Лиам, Дунди и Сузуме, другите деца от скромната им групичка, също са страхотни сами по себе си, но още по, докато са четиримата.
Кланси, герой, който се споменава в началото само "между другото" и по-късно получава своя момент на слава, заслужава да му се обърне внимание. Не мога да говоря подробно за него, без да издам важни моменти от сюжета, но пък нищо не ми пречи да споделя, че ако бях на мястото на авторката, щях да му посветя цяла книга. Харизмата, която излъчва този несъществуващ човек е трудна за възприемане, но факт. Алекс Бракен е свършила добра работа с изграждането на противоречивия му образ, а ситуациите, в които го виждаме ние, читателите, са толкова майсторски подбрани, че в края на книгата да седиш и да се чудиш себе си ли да мразиш, авторката, или някой от героите. 
Тази поредица има завиден потенциал - персонажите, както вече подробно обясних, са страхотни, светът и всичките подробности около него също. Има толкова много предистория, която би била използвана успешно в следващите две части с цел доизграждане на тази малко плашеща Америка. Въпреки паралелите между сюжетите с книги като "Разбий ме" и "Алена кралица", също и близките по същност герои, "Тъмна дарба" заслужава също толкова внимание от българските читатели, колкото получи от чуждестранните. Множеството силни моменти, хумор, преследвания, спиращи дъха моменти и обрати са малко от силните страни на първата книга от утопичната трилогия, с които със сигурност би спечелила симпатиите на всеки, който вече е имал досег с някой подобен, мрачен свят. 
“The Darkest Minds tend to hide behind the most unlikely faces.”
Благодаря на издателство Егмонт за книгата, която ми изпратиха в замяна на честно ревю! 

петък, 5 февруари 2016 г.

Оригинална корица vs. българска корица (Част I)

Влизайки в любимата си книжарница всеки път повтарям поговорката "Не съди книгата по корицата". Рядко се случва тя да не е фактор при избора на ново четиво обаче. В тази връзка скоро се замислих и за различните варианти на корици в различните страни и дали ако живеех в Америка, например, щях да си купя дадената книга, изглеждаща по друг начин. Затова реших да направя кратко сравняване на родните обложки на книги и техните оригинали, избирайки кои ми харесват повече и защо.


"Мечът на лятото", първата книга от новата поредица на Рик Риърдън за Магнус Чейс и скандинавските богове неотдавна излезе на българския пазар с нов вариант на изображение на главния герой. Работата на Стоян Атанасов (който уважавам безкрайно!) е страхотна, но в случая предпочитанията ми клонят към оригинала. Силните сини и лилавикави цветове, комбинирани с жълто и оранжево, а също и детайлите на рисунката ме печелят в случая. 


"Реликвите на смъртните" от Каси Клеър е една от книгите, които не влизат в списъците ми с любимци, но въпреки това често бива споменавана в блога и ежедневието ми, особено след началото на засега изключително неуспешния сериал. Нашенският вариант на корицата е претърпял известни промени, макар и главната идея да е запазена. И е... някак си роботизирана. Прилича по-скоро на изкарана от някое аниме. Затова изборът ми отново е оригиналната - повече ми напомня на един от героите. 

Ето ви един "между другото" факт за "Ние, останалите, просто живеем тук" от Патрик Нес - първият вариант, различен от оригиналния, е българският, представен от самия Патрик на Международния панаир на книгата в София през зимата. За да бъда честна - харесвам оригиналната корица, но не намирам толкова очевидна връзка със съдържанието на книгата, колкото нашия вариант. Обожавам идеята за всички хора със светещи очи, които на физическото копие би трябвало да светят. Има някаква разлика, но чак пък да светят не бих казала. 
Мисля, че изборът между двете корици на "Рубиненочервено" от Керстин Гир е очевиден - оригиналният, който в случая май е по-скоро американски. Не си падам особено много по кориците, които изобразяват хора с драматични лица и пози, така че дългите им коси да се развяват от някакво изкуствено създадено течение. На чуждестранния вариант също има момиче, но дискретно позиционирано, имайки се в предвид останалия дизайн - изключително нежен и отговарящ на времевия период от някои части на сюжета. 

"Целувка за Ана" от Стефъни Пъркинс е може би най-популярната съвременна/тийн/чик лит книга в ютуб и блогър обществото и тази, с която биват сравнявани всички останали заглавия. Първата корица на книгата беше поразяващо неприятна и ако сравнявах нея и нашата, без съмнение щях да избера българската. Но издателите на Пъркинс съобразиха и направиха промяна на цялата поредица, оставяйки чист и наистина приятен вариант, който на фона на българската корица изглежда много по-зрял. Нашата би подхождала по-скоро на някоя по-детска книга, нещо с картинки, не чак толкова сериозно.
"Сезонът на костите" от Саманта Шанън е книга, която трябваше да прочета миналия месец, но така и не подхванах по ред причини. Но не мога да пренебрегна това колко красива е българската корица. Тя е сменяна веднъж - беше същата като оригиналната, но мисля, че промяната допринася. Не зная колко подхожда на самото съдържание и се надявам скоро да разбера, но съдейки само по това, което виждам... оценката е шест плюс. 



"Въглен в пепелта" от Сабаа Тахир е един от романите, които влязоха в списъка ми с любимци за миналата година, при това с основание. Корицата на оригиналната версия е красива и привлича вниманието с необичайната хармония между сивия скалист фон и златистите букви на заглавието и името на авторката. За разлика от това при нас книгата изглежда не толкова доизпипана, макар и с оригинална рисунка. На мен лично ми изглежда страховита - желан ефект заради самата история, но макар и плюс, самото изпълнение не ми се струва достатъчно, че да дам кредитът на него. Не съм сигурна коя ми харесва повече. Оригиналната е малко по-простовата, но все пак красива, а нашата - оригинална в картината и чувството, с което някак допринася към изживяването. 

сряда, 3 февруари 2016 г.

Когато направят филмова/ТВ адаптация на любимата ти книга

Фаза Първа: Въодушевление
Няколко месеца преди премиерата на филма/сериала целият интернет е залян от снимки и кратки видеоклипове и всичко изглеждаперфектноперфектноперфектно.

Фаза Втора: Нетърпение
Остават пет минути до началото и ти нямаш никакво търпение най-сетне да видиш любимата си сцена с перфектните актьори, които са избрали (най-накрая перфектни актьори!).

Фаза Трета: Потрес
Лъжи, лъжи, лъжи! Защо са объркали още първата сцена? Защо актьорите играят като дърво? Какво е това там, нямаше го в книгата? Това със сигурност не са правилните реплики. Даже героят не е правилен.

Фаза Четвърта: Отричане
Всичко щеше да е перфектно, ако този филм го нямаше, нали? Можеш и без него. Ужасен е. Не се случиха такива глупости в книгата, нали? Нали?

Фаза Пета: Депресия в социалните мрежи
Не може да си единственият, който мисли, че филмовата адаптация не струва. Затова прекарваш часове и часове в тъмблър, търсейки съмишленици. Гледаш клипове-ревюта, търсиш безброй gif картинки, за да опишеш чувствата си в личния си блог. И повтаряш тези дейности отново и отново.

Фаза Шеста: Постепенно привикване
Вече към средата на сезона/поредното гледане на филма свикваш с глупостите, които са включили, актьорите започват да ти стават интересни и ти е все тая дали нищо не съвпада с книгата, защото главният герой е достатъчно привлекателен, че да те омилостиви. 

Фаза Седма: Приемане на появилата се радост от излизането на всеки нов епизод/нова част от поредица/трилогия филми
Да, главният герой наистина е мнооого симпатичен. И май започва да играе по-добре? Започваш да си мислиш, че всичко, което ти показват на екрана, е истина, написана и в книгата.

Фаза Осма: Радостно споделяне на мнение в интернет
Щастливо преминаваш в групата, която също обича екранизацията. Все по-често говориш и споделяш снимки от нея в блога си. караш приятелите си да го гледат с теб, за да има с кого да говориш, освен със всичките си онлайн приятели.

Фаза Девета: Препрочитане на книгата
Явно не е истина. Не, никаква истина не е. Не са включили най-важния момент. И са прецакали разкритието на голямата тайна на главната героиня. Леле, във въображението ти всичко е толкова по-епично, отколкото на екрана. И всички са по-хубави. И се държат като себе си, не като роботизирани версии. 

Фаза Десета: Отричане
Отново се отричаш от екранизацията, но... не преставаш да гледаш. Просто го превръщаш в отдушник на гнева си и всеки път чакаш режисьорите, сценаристите и актьорите да се издънят, за да го споделиш с колкото се може повече хора.

понеделник, 1 февруари 2016 г.

"Връзка" от Рейнбоу Роуъл - Ревю

Ако четете блога ми от известно време може би знаете, че съм голяма почитателка на книгите на Рейнбоу Роуъл. Намирам в тях много неща, които мога да припозная в собствения си живот. Героите ѝ са разнообразни и много близки до действителността и ситуациите, в които попадат. Много често ме препращат в някой момент от собственото ми минало, когато е трябвало да взема решение, подобно на тяхното. "Елинор и Парк" и "Фенка" са две от най-най-любимите ми книги на всички времена, които в никакъв случай не бих могла да подредя по какъвто и да е начин. Но и не бих поставила след "Връзка" - новоизлезлият роман на Рейнбоу. Отново оригинален по своему, с нови и впечатляващи сами по себе си персонажи, за момента той заема последна позиция заради не много аспекти, които не успяха да надминат предните два.

От всички книги на Рейнбоу, прочетени досега, тази е най-различната. Историята е съвременна, но в сравнение с другите две преплита магически елементи. Знаех за това още преди да започна да чета, докато слушах и четях безброй много ревюта, но си представях реализирането на тази част по малко по-различен начин. Защото през цялото време стоях на тръни и се питах дали това не е халюцинация на главната героиня, наистина ли се случва, или съм пропуснала някой ред, който обяснява странното поведение и различното звучене на репликите. Най-странно беше в началото, след това привикнах към тези промени и започна истинската наслада.
Чарът на тази книга не са героите, разглеждани като просто хора от общността, обикновени родители, двойка със семейни проблеми. Защото по този начин наистина не са забележителни. Джорджи е на 37 години, пише сценарии за комедийни сериали с най-добрия си приятел от цяла вечност, обожава подарената от мъжа ѝ тениска на Металика, батерията на телефона ѝ умира през час... Нийл е средностатистически мъж, отдаден на двете си малки деца, който рисува карикатури. Хедър е типичната тийнейджърка, мечтаеща за нов смартфон и гадже. Майка им отказва да се преклони пред годините си и живее живота си на максимални обороти. Описани така, те не са нищо повече от обикновено семейство, което бихме срещнали на улицата по време на разходка, или съседите от горния етаж, чиито стъпки от време на време чуваме.
Детайлите на всеки персонаж са това, което ме накара да дам по-висок рейтинг на книгата, отколкото си бях наумила първоначално. Четейки и навлизайки в историята на тази жена, опитваща се да се избави от дупката, в която е попаднала, между работата и семейството си, започнах да забелязвам малки неща, които влизат в пряк разрез с леко скучния иначе сюжет. Като главна героиня Джорджи е най-надарена с изключителни качества. Харесва ми колко жизнена е, цялата енергия, с която я описва Рейнбоу Роуъл до степен, която сама мога да усетя. Макар и да мрази купони, тя е тяхната душа заради блестящия си хумор и способността да усеща състоянието на хората, с които е. Това не ѝ позволява да оставя себе си по течението - животът ѝ е низ от нови и нови предизвикателства, неща, за които да се бори и да постигне. Пример за това не е само телевизионното шоу, върху което работи в разказания период от време, а и опитът ѝ да спечели съпруга си Нийл. Нейна абсолютна противоположност, той предпочита по-меките и бледи цветове от палитрата, според която избират как да боядисат дома си. Тя предпочита последния, най-наситения. Той не я поглежда в очите, не я търси, никога не прави първата стъпка. Джорджи е инициаторката. Хората са казали, че противоположностите се привличат, но мен всичко това ме накара да ги съжаля, защото сигурно е трудно да си човек, изпълнен с енергия и хумор, чиято половинка в живота е човек, който никога не се усмихва.
Но мислейки още и още за "Връзка" намирам нови неща, които са ме впечатлили, без дори да си давам сметка. Например самата идея за връщане в миналото и евентуалната му промяна, която би довела до нещо различно в настоящето. Може би много хора биха видели себе си в лицето на Джорджи, докато чака нетърпеливо ново обаждане от Нийл от преди 15 години, за да се опита да намери грешката в отношенията им.
Нуми и Алис, двете им деца, са най-най-сладката част от романа. Представени като деца на седем и четири годинки, те абсолютно припокриват тази възраст с поведението си. При моментите с разговорите между Алис и Джорджи усещах как сама се ядосвам заради постоянното разсейване на малката от телевизията. А Нуми исках да изкарам от страниците и да прегърна много силно, мяукайки ѝ шеговито. И двете имаме този навик.
Рейнбоу има таланта да създава интригуващи диалози и това е нещо, което забелязах още в "Елинор и Парк". Не са гениални - нищо общо с Оскар Уайлд, например, но създават усещането за нещо реално. Точно темите, които обсъждат героите, са централни в реалния живот, макар и по-опростени. Хуморът и препратките към какви ли не съвременни любими неща (като сериали) и такива от осемдесетте и деветдесетте години на миналия век допринасят още повече.
Най-голямата изненада и радост е момент в края, в който с появява двойка - момиче и момче, чиито имена не се назовават нито веднъж. За които мисля, че са Кат и Ливай. Някак си тези епизодични образи паснаха с любимците ми от "Фенка" и ме накараха да се усмихна ужасно широко за кратичко, докато приключението на Джорджи не продължи към развръзка.
Рейнбоу Роуъл оставя на въображението на читателите си няколко въпроса, възникнали в развитието на историята, а също и историята след самия край на "Връзки". Забавен и различнен от останалите романи на авторката, този поставя въпроса за връзките като нещо, за което трябва да се грижиш внимателно и с безкрайна любов, защото нищо не свършва с намирането на перфектната половинка.

Благодаря на издателство Егмонт за копието, пратено ми в замяна на честно ревю!

Ревю на "Елинор и Парк"
Ревю на "Фенка"