Страници

понеделник, 6 март 2017 г.

Пловдив в 10 часа

Намирам импулсивните решения за едни от най-добрите, които човек може да вземе. Особено когато е от онази група индивиди, които предпочитат да изчисляват плюсовете и минусите на дадена ситуация и много често се отказват още преди да са си дали сметка колко прекрасно може да се окаже преживяването. 
Не мога да се определя напълно като такъв човек, но определено понякога се нуждая от момент, в който просто да кажа "Правя го." с голяма точка накрая. След него, независимо какво получа като резултат от стореното, се чувствам прекрасно, само защото съм излязла от комфортната си зона и съм предизвикала себе си с нещо, което до този момент ме е притеснявало по един или друг начин. Към тази група спада и напълно импулсивното решение на мен и най-добрата ми приятелка Лина да си хванем влака и за един ден да заминем за Пловдив.
Сигурно няма и една седмица от зараждането на идеята. Стояхме си в Коста една събота след уроците и една от нас (честно казано не помня коя) сподели, че ѝ се пътува, а след това каза и "Пловдив", следвано от "Какво ще кажеш?" и отговор "Абсолютно да". Нещата след това се развиха доста бързо - изкарахме си карта за намаление от БДЖ, понеже сме ученички (и си имахме сблъсък с счетоводителката в училище, която или вика, когато ѝ поискаш нещо, или направо гони и не прави това, за което си я помолил), купихме си билети и преживяхме дъъългата седмица до четвърти март. 

Приключението започна в пет без петнадесет - станах, оправих се, грабнах приготвената от предната вечер раница с най-необходимите неща (храна, фотоапарат и задължителната тройка портмоне, ключове и телефон) и от там към метрото за среща с Лина. Единствено в пет и половина можете да видите софийското метро само с плюс-минус десетима пътници на посока. Въпреки леко заспалата обстановка двете бяхме (почти) напълно събудени и чакахме с нетърпение да се качим на влака и да потеглим към Пловдив. Може би огромна част от нетърпението за това пътуване беше фактът, че и двете правехме много неща за първи път. Пример е возенето на влак. Преди да тръгнем всеки, на който кажехме, че ще пътуваме с БДЖ, ни се смееше с думите, че ще се разочароваме страшно много. Но в края на деня, когато се връщахме по обратния път, си дадохме сметка, че БДЖ е дори по-забавно и приятно от автобус - дали се дължи на първа класа или не - не знам - има си меки седалки, място за раздвижване и импулсивни снимки, шансът да си сам в купе е голям, а пък и е възможност да се срещнеш със случайна група набори испанци, които също толкова отчаяно като теб търсят от кой коловоз тръгва правилният влак. Но за това по-късно.


Пътуването към Пловдив мина бързо и забавно. Направихме повече снимки, отколкото беше нужно, оценихме мръсните стъкла на вагона, които попречиха да направим хубави кадри на изгрева, и държа да отбележа, че въпреки лепенката, забраняваща подаването през малкото прозорче, си подадох главата и беше яко. 
Между девет и десет пристигнахме. Първата ни задача в града беше да презаверим билетите, за да се върнем обратно в София още същата вечер. Тогава се сблъскахме и с първия перипет - недоволната жена от гишето. Всъщност не знаех че е тя, когато застанах до нея и по възможно най-любезния начин я попитах дали това е правилното място, на което се презаверява, тъй като нямаше и една табелка. Отговорът ѝ беше най-троснатото "Не виждаш ли, че съм в почивка?", което някога съм чувала (не виждах, понеже не беше написано на челото ѝ, както тя взе, че го изкара). С две думи - пет минути по-късно все пак се върна на работното си място, троснато отказа да ми презавери билета и след като си тръгнах тя догони мен и Лина. Едва след като разбра, че съм от друг град и грозното първо впечатление идва от нея, смекчи отношението си и на много нисък и мил тон (абсолютно коренно различен от предния) заобяснява къде трябва да се оправя с билетите. Даже маршрут за разходка ми начерта, видите ли.
Първа спирка - Альоша. Изкачихме тепето, което се виждаше още от гарата, като спирахме на всеки 20-25 стъпала с гледка, заслужаваща един милион снимки. Не е нужно да казвам колко много направихме, нали? Може би 3/4 от цялото пътуване. Това е, защото беше страшно красиво още сутринта, когато отблясъците на слънцето караха целия град отдолу да изглежда тих, спокоен и все още потънал в лека мъгла. Прекарахме цели два часа горе, при паметника, правейки десетки снимки на всяко едно място, което ни се стори подходящо, с всяко устройство и приставка за камера, което носехме (най-вече Лина, аз бях заредена само с фотоапарат и ниско качество мобилна камера). 

След слизането ни от тепето планът беше следният - да намерим Античния стадион и Театъра, да хвърлим поглед на центъра и пешеходната улица (която явно е най-дългата пешеходна улица в Европа) и след това да се настаним в Мак Доналдс за заслужен обяд и подобаващо отбелязване на моя cheat day. Донякъде - ок. По пътя към стадиона намерихме идеен стълб с табелки, обозначаващи посоките, в които се намират някои от по-големите чуждестранни градове. И, разбира се, нямаше как да не снимаме с мисълта, че ще изглежда красиво в инстаграмите ни. 
Стадиона намерихме лесно, понеже е на самата пешеходна. Не е нужно да казвам, че слязохме и се възползвахме от малкото хора, за да заснемем някой друг кадър, който да запазим в колекцията си със спомени от деня.
Няма да съм аз, ако видя котки и не ги снимам.
Запътихме се към Античния театър без да очакваме, че това ще е втората ни среща с известни проблеми. Като това GPS-ите да показват, че сме на напълно различно място, да ни упътват в грешни посоки и прочее. Резултатът от това беше лутане из Стария Пловдив без никаква представа в точно къде сме, изкачване на калдъръмени улички и пек. Адски пек. По едно време стана толкова горещо, че решихме да се съблечем по потници и да го караме така. Нищо, че повечето хора наоколо все още си стояха с якетата. След трийсетина минути лутане най-накрая излязохме на правилното място - Античния театър. Странно е, но хем си мисля, че и друг път съм посещавала забележителността, хем нямам никакъв спомен. Единственото, което помня от Пловдив по някаква причина, е статуята на Мильо в центъра. 
Влязохме в Театъра, на каменните стъпала си починахме, снимахме и решихме да последваме примера на хората и да се качим на самата сцена, за да видим и гледката в посоката, от която идвахме. Не знаех, че това също е позволено, но се възползвахме от момента, в който никой не правеше забележка, и лично аз отбелязах като завършена още една задача от списъка си с неща, които трябва да направя - да се кача на сцената на пловдивския античен театър.
Цялата тази обиколка по план трябваше да завърши в Мак Доналдс с храна. Да, ама не. Защото не само цялата пешеходна беше пернаселена от хора, решили да се възползват от прекрасното време и почивните дни, но и всяко едно заведение за бързо хранене. Няма да преувелича, ако ви кажа, че в един момент нямаше място да се влезе в и без това тесния Мак Доналдс. Децата на опашките пищяха, всички бяха решили, че е напълно удачно да се предреждат, а отгоре на всичкото поръчките не ставаха по най-бързия възможен начин. След като най-накрая успяхме да си вземем храна и по някаква велика случайност на съдбата намерихме празна маса отвън, жена със сина си реши да се настани при нас, което беше причината да си вземем нещата и да се насочим обратно към Альоша за още няколко часа над града. В този момент имахме около четири часа до влака обратно към София, но въпреки това нямахме против просто да се откъснем от цивилизацията (и безкраааайните тълпи долу) и да поседим на едно място, докато си говорим, хапваме и снимаме. 
 За да си хванем влака в 19,25 бяхме на гарата около тридесет минути по-рано, колкото да имаме време да се въртим в кръг и да се чудим кой е трети коловоз и кой - четвърти. Докато се занимавахме с тази така важна дейност, до нас две момчета и едно момиче си говореха напрегнато на друг език и също се оглеждаха неразбиращо в опит да намерят липсващите обозначителни надписи. И двете с Лина се заслушахме в испанската реч, която беше малко неясна, защото и тримата говореха невъзможно бързо. В този момент едно от момчетата тръгна към мен с "Excuse me", готвещо се да ме помоли за помощ, на което аз отговорих "Háblame en español" или "Говори ми на испански". Реакцията на групичката беше едно дълго "Оооо" със смесено облекчение и щастие, че явно най-накрая са намерили човек, който може да им помогне. Та, много бързо стигахме да извода, че нито ние, нито те знаем къде точно трябва да си хване влака. Но ги уверих, че щом разбера ще им кажа, а ако не - просто да се качат в същия, в който и аз. Лесно - влакът пристигна, разбра се, че е правилният. Ама испанците останаха на перона, за да се опитат на английски да разберат кои са правилният вагон и места. А кондукторът им говореше на български и с ръкомахания. Не можех да ги оставя объркани по тоя начин, защото знам колко е страшно да си в чужда страна и да не можеш да се оправиш с транспорта (изникват спомени от Барселона, когато експресивен испанец ми викаше - буквално - че не мога да се кача на автобуса обратно към града, от който бях дошла, понеже билетът ми беше за малко по-късен час). Затова се разбрах с кондуктора, оправих се с билетите им, които дори принтирани от интернет бяха на български, настаних ги по местата им и... потеглихме обратно към София.
Три часа по-късно еднодневното ни приключение приключи на Централна ЖП гара като слязохме от влака и се качихме в метрото обратно към вкъщи. От деня ни останаха прекрасни спомени и впечатление от красивия и изключително чист Пловдив, който през повечето време гледахме като на длан от Альоша. Макар и да има неща, които не ми харесаха там, бих искала да се върна дори за повече от ден, за да имам възможността да видя и някои малки, тайни места, да отделя повече време на централната част, когато тя не е толкова населена, да се разходя из парковете, когато дърветата са раззеленени и красиви. Засега - толкова. Напълно, изключително доволна съм от импулсивното решение да заминем, а още повече, че пътуването беше споделено с най-добрата ми приятелка (кредит на нея за великолепните снимки не само на града, но и на мен ;))!

1 коментар: