неделя, 9 април 2017 г.

Отново бях книжар в Orange за един ден

Отново бях книжар в Orange за един ден! И нямате идея колко съм благодарна за това!
Писането на този пост беше планирано за понеделник - денят след неделята, която прекарах в Orange в мол Сердика, но задълженията, свързани с училище, не ми позволиха да отделя достатъчно време, за да предам емоцията от двата часа между книги с униформа на книжарницата подобаващо (ако това изобщо е възможно).
Деси, момичето, което организира "Стани книжар за един ден" ми писа няколко дни преди втори април, за да ме попита дали имам желание да се включа за втори път в невероятната кампания. Ясно е, че отговорът ми беше "абсолютно да", само дето пред мен се изпречи спънка - същият ден беше първият ми кандидатстудентски изпит в Софийския университет, който нямаше как да отложа. Това постави под въпрос еднодневната ми работа с прекрасния екип на Orange. Но късметът беше на моя страна, тъй като началото на работния ден беше насочено чак за 14ч. - цял пас след официалния край на изпита. И така, казано с две думи, зачаках неделята вместо в страх заради предстоящото събитие, от които един вид зависи бъдещето ми, със страшно вълнение. Времето мина бързо, колкото едно примигване, казвам ви. 
Не мога да кажа, че минах без известно притеснение заради изпита. Но не мога да споря с факта, че в момента, в който излязох от изпитната зала, се запътих възможно най-бързо към автобусната спирка, за да стигна на време за началото. И всъщност ходих от Университета до Втора испанска пеша, понеже имаше твърде много време и в случая идеята да се движа беше една идея по-добра от тази да стоя на едно място и да мисля колко въпросченца може би съм сбъркала (понеже СУ решиха, че е наистина добра идея да ни сменят формата и да не дадат задачите по точния начин, по който фигурираха в примерния тест).
Пристигнах с не повече от пет минути закъснение и (по-ентусиазирано, отколкото трябваше, предполагам) се запознах с всички хора от книжарницата, до които се докопах, буквално. Такива събития ме карат да се чувствам безкрайно изпълнена с позитивни емоции и мотивация не само да се представя добре, но и да дам всичко то себе си и да се забавлявам. За това допринесе прекрасната Дени, която беше моя колега през деня. Тя също беше книжар за втори път - и двете имахме известна преднина, макар и да се намирахме на различно място (и да не знаехме къде се намират книгите - обикаляхме като изгубени доооста дълго време, преди да открием заглавията, които искахме да поставим на масичката ни за препоръчани книги). По едно време се включихме на живо във фейсбук, за да кажем на харесалите страницата на "Аз чета", че ги чакаме, готови да дадем препоръките си на всеки заинтересован. Обикновено не си падам по такива неща, но признавам, че ми беше страшно забавно и даже гордо, че излизам от зоната на комфорт, за да направя нещо ново и нещо, което мъничко ме плаши.
Страшно щастлива съм, че двете с Дени си допаднахме и смятам, че си прекарахме чудесно, най-вече защото бързо разбрахме, че имаме общи интереси в сферата не само на литературата, но и на киното и музиката. Последното най ни развълнува. Тя си танцуваше на рока, пуснат в цялата книжарница, заради което аз направих коментара: "Вече знам каква музика харесваш, няма да питам". В отговор получих: "О, не, преди слушах рок. Сега... всъщност се интересувам повече от кпоп, не знам дали го знаеш". Бас държа, че в момента, в който ококорих очи срещу нея, ѝ се прииска наистина да не знаех какво е кпоп. Хайлайтът на деня ми. Говорихме си, препоръчвахме книги (имахме и неуспешни опити, защото в повечето случаи дечицата бяха твърде срамежливи). Целият екип на Orange беше страхотен - както и миналият път, момичетата, които се бяха нагърбили с отговорността да бъдат наши гидове, бяха страшно усмихнати, показаха ни (отново) как се работи с базата данни при търсене на разни заглавия, говориха си с нас и също така успяха да си поговорят с нас за литература и сериали (детски книжки с картинки и GoT демек). 
Искам да благодаря изключително много на всички, които бяха част от деня ми в Orange! Най-вече благодарности на Деси, която ме покани да се включа отново в невероятната ѝ инициатива, на книжарите, които отделиха от времето си и изтърпяха дългите ни разпити, свързани с професията и книгите, фактът, че им ги разместихме малко, докато подреждахме собствената си масичка, и че може би с ентусиазма си бяхме малко досадни (но това е разбираемо, вие как щяхте да се чувствате, ако ви се отдадеше такава възможност?). Благодаря и на Дени, която беше най-добрият партньор, за който мога да си мечтая. Както обещах, периодично ще ѝ спамя с кпоп и глупости, за които се абонира в момента, в който ми каза, че слуша тази музика. 
Да бъда книжар в Orange още един път беше абсолютна чест за мен - нещо, което не можех да пропусна. Преживяването направи малко гадния ми ден страхотен, макар и когато си тръгнах да бях просто скапана. Но пълна с позитивна енергия! Много пъти съм го казвала и отново ще го направя - рядко ми се получава предаването на цялото вълнение от дадени събития. Този път не ми се, но причината е, че беше твърде хубаво, че да мога да го предам под формата на думи. Такива неща просто се изживяват на макс и след това се помнят. Нищо повече. 

(А ми, аз забравих да снимам - бях твърде заета да се радвам на мястото, на което се намирах. Затова в момента, в който се докопам от снимките, направени на самото събитие, ще си отмъкна няколко и ще ги публикувам тук, за да не е без нищо. Добре. Чао!)

понеделник, 27 март 2017 г.

"Тази книга промени живота ми"

Вчера ми се случи нещо необичайно. Минавайки покрай Ориндж в мола изпитах невероятно желание да вляза вътре, да разгледам новите издания и по възможност да прекарам час, час и нещо вътре. И го направих.
Определено беше приятно да се разходя между купчините с книги - познати и непознати - като си харесвам заглавия и си припомням моментите, които съм прекарала със стари такива, някои познати още от началото на читателската ми "кариера". Междувременно, като се опитвах да изям с поглед всички шарени корици навсякъде около себе си, не знам защо се замислих за всички онези заглавия, които са "променили" живота ми. И изникна следният въпрос - какво значи книга да промени живота ти? Оттам - още десетина, на които търсих отговори през остатъка от посещението си.
Мога да се похваля с това, че съм прочела доста книги - повече от средностатистическия тийнейджър (навлизащ в зрялата възраст) на моята възраст. И до преди известно време с гордост щях да изредя мнооого дълъг списък с книги, променили по някакъв начин живота ми. Но сега не мисля, че е точно така. Защото книгите, които реално са повлияли много сериозно на ежедневието ми или дори една малка част от живота ми, сигурно се броят на едната ми ръка. На тях дължа приятелства, много преживявания, разговори - те със сигурност са повлияли на един определен момент, в който съм ги чела или съм била заинтересувана от тях. Без тях не бих била тук в този момент. "Игрите на глада", "Дивергенти", "Спасителят в ръжта", "Граф Монте Кристо"... Не отричам, че има заглавия, оставили отпечатък в съзнанието ми и довели ме до момента, в който пиша този текст. И не казвам, че всички останали нямат вина за това - ни най малко. Поддръжник на теорията съм, че всяко едно нещо/решение/стъпка/каквото и да е има влияние над случващото се и резултатите, с които трябва да се примиря после. Но. Казвам, че има книги, които след момента на прочитане ми се струват велики, сюблимни, недостижими, страшно смислени и оригинални. За мен са, сякаш са променили живота ми, отворили са нови врати и са ми показали кой е правилния път за мен. Да, ама не. Защото с течение на времето - когато изминат седмица, две, месец, година - може би 98% от тях просто остават спомени - някакви текстове, които са предизвикали емоция, да, но някаква нереална, отшумяваща, незначителна. Малко ми е трудно да го обясня, доста е абстрактна тезата, която се опитвам да защитя. Но пък не мисля, че съм единствената, която се е замисляла за това. 
Книгите, които променят живота.
Всички  го правят. Всеки един прочетен тест влияе на близкото/далечното бъдеще, но въпросът е колко. Защото не всяка е способна да остави дълбок, трудно изличим отпечатък. И колкото и да повтаряме, че има велики, незабравими, влияещи книги, колко от тях ще можете да поставите в категорията "Книги, които промениха живота ми" след пет години? Колко са тези, които наистина имат способността наистина да променят светогледа ви?

неделя, 12 март 2017 г.

За проблема с книжното блогърство

Чудя се дали все още имам място в блогърското общество, чийто главен обект на интерес са книгите.
Има-няма половин година, откакто престанах да пиша редовно тук за книги (и каквото и да било), и имам чувството, че всичко се е променило - към добро или лошо аз не мога да кажа, защото не съм в крак с всички проявления на тези новости. Най-съществената разлика, който всеки, започнал да пише преди повече от две-три години, може би може да открои, е огромният наплив - все повече и повече ентусиасти създават блогове и с огромно желание за изява (и мнението им да бъде чуто) пишат и пишат, и пишат, и пишат. Това ме радва. Да видя, че толкова много тийнейджъри на възраст, по-малка от моята, проявяват интерес към младежка литература, е невероятно, защото отбелязва прогрес и оправдава всеобщото твърдение "Младите не четат, младите затъпяват, интересуват се само от техника". Броят на активни блог пространства, посветени на литература, е способен да унищожи стереотипа с размах. Проблемът идва обаче от друго - еднообразността. 
Еднообразност. Едни и същи книги в сайтове с подобни имена. Едни и същи ревюта в ютуб. Едни и същи мнения, изразени с различни думи. Едно и също навсякъде. Не може аз да съм единствената, която е забелязала тенденцията да излезе една книга и след това десетима блогъри да се юрнат да пишат за нея, възпявайки едва ли не еднакви признаци. Така се получават вълни - например в една и съща седмица се пише само за едно. Следващата - за друго. Разнообразност - липсва? Лични предпочитания - сякаш заличени? Нима вече една и съща книга се оказва перфектното четиво за всеки?
Трябва да бъда коректна като кажа, че това не е ново явление, появило се с присъединяването на нови личности към малката отворена/затворена общност. Имаше си го още когато започнаха да се заформят първите групи, съсредоточили фокуса си върху young adult заглавията. Само дето тогава не беше в такива размери, защото всички се стараехме най-малкото да съобразяваме писането един с друг, така че евентуалните читатели да могат да се запознаят с нещо различно във всеки следващ сайт. Също така - до някъде отказвах да го приема. 
Помня как един ден, когато все още имах профил в ask.fm, получих въпрос, свързан с "Наследницата", мисля. Гласеше нещо от сорта, че писането на ревюта е състезание между блогърите - кой ще напише пръв, как ще го напише. Общо взето - същото, което казвам и аз - еднообразност, ескалираща до открито "надбягване" кой ще заеме първото място в някакво несъществуващо състезание, само и само да е писал, да го има черно на бяло. С голямо пренебрежение отговорих на този коментар, твърдейки, че няма нищо такова. Всъщност не помня много добре. Същността на това, което искам да кажа, е, че човекът, който тогава се осмели (макар и анонимно) да ми каже това, беше напълно и сто процента прав в това да обвини в еднообразност мен, но заедно с мен и обществото, поело по грешния път. Грешен път - силно казано. Не мисля, че има грешен път, щом всеки следва това, което му харесва. Въпросът е, че в един момент това "лично предпочитание" започва да бъде съобразявано с общото течение, и след това абсолютно претопено в една малко безсмислена тенденция, която днес наблюдавам в известията във фейсбук/google+. (Предполагам, че хубавото от тази ситуация е, че знам кои са новите и набиращи популярност книги, без да си правя труда да следя отделните издателства, понеже абсолютно всички блогъри, които чета, пишат за нея.)
От сегашната ми позиция нямам особено право да критикувам или да давам съвети на когото и
да е, защото сигурно много малко хора вече знаят Stormy garden като блог, какъвто тебе преди една или две години. Не претендирам да имам същата позиция в тази общност, каквато имах тогава. Но това не значи, че все още не съм силно заинтересувана от нея и не се опитвам да следя новостите - независимо дали са разочароващи или не. Едничкото ми желание на този етап е някой ден да отворя blogger, за да разгледам пропуснатите постове, и да видя по-голямо разнообразие от жанрове, мнения, заглавия. Защото това е главният проблем, който в момента сякаш възпира блогърите да бъдат приети като хора, способни да пишат качествено за литература в контекста на изискванията, които имат читателите. Ще ми се за видя експеримент, не придържане към това, което всеки знае, че ще бъде харесано на всяка цена. Лесно е да се следват вече очертаните пътечки. Вече не става въпрос за количество, а за качество. 

понеделник, 6 март 2017 г.

Пловдив в 10 часа

Намирам импулсивните решения за едни от най-добрите, които човек може да вземе. Особено когато е от онази група индивиди, които предпочитат да изчисляват плюсовете и минусите на дадена ситуация и много често се отказват още преди да са си дали сметка колко прекрасно може да се окаже преживяването. 
Не мога да се определя напълно като такъв човек, но определено понякога се нуждая от момент, в който просто да кажа "Правя го." с голяма точка накрая. След него, независимо какво получа като резултат от стореното, се чувствам прекрасно, само защото съм излязла от комфортната си зона и съм предизвикала себе си с нещо, което до този момент ме е притеснявало по един или друг начин. Към тази група спада и напълно импулсивното решение на мен и най-добрата ми приятелка Лина да си хванем влака и за един ден да заминем за Пловдив.
Сигурно няма и една седмица от зараждането на идеята. Стояхме си в Коста една събота след уроците и една от нас (честно казано не помня коя) сподели, че ѝ се пътува, а след това каза и "Пловдив", следвано от "Какво ще кажеш?" и отговор "Абсолютно да". Нещата след това се развиха доста бързо - изкарахме си карта за намаление от БДЖ, понеже сме ученички (и си имахме сблъсък с счетоводителката в училище, която или вика, когато ѝ поискаш нещо, или направо гони и не прави това, за което си я помолил), купихме си билети и преживяхме дъъългата седмица до четвърти март. 

Приключението започна в пет без петнадесет - станах, оправих се, грабнах приготвената от предната вечер раница с най-необходимите неща (храна, фотоапарат и задължителната тройка портмоне, ключове и телефон) и от там към метрото за среща с Лина. Единствено в пет и половина можете да видите софийското метро само с плюс-минус десетима пътници на посока. Въпреки леко заспалата обстановка двете бяхме (почти) напълно събудени и чакахме с нетърпение да се качим на влака и да потеглим към Пловдив. Може би огромна част от нетърпението за това пътуване беше фактът, че и двете правехме много неща за първи път. Пример е возенето на влак. Преди да тръгнем всеки, на който кажехме, че ще пътуваме с БДЖ, ни се смееше с думите, че ще се разочароваме страшно много. Но в края на деня, когато се връщахме по обратния път, си дадохме сметка, че БДЖ е дори по-забавно и приятно от автобус - дали се дължи на първа класа или не - не знам - има си меки седалки, място за раздвижване и импулсивни снимки, шансът да си сам в купе е голям, а пък и е възможност да се срещнеш със случайна група набори испанци, които също толкова отчаяно като теб търсят от кой коловоз тръгва правилният влак. Но за това по-късно.

събота, 25 февруари 2017 г.

Истината за липсата на постове

Аз съм горд автор на книжен блог. 
Който обаче се срамува от факта, че първият му пост за годината е два месеца след началото ѝ и няма почти нищо общо с книги.
Здравейте! Не съм сигурна дали все още има хора, които биха кликнали върху заглавие, под което стои адреса на блога ми, но все пак, ако четете това, значи сте го направили. Как сте? От доста време не сте чели нищо от мен. Два малко странни месеца минаха от последния ми пост, в които не един човек се изправи пред мен и попита защо няма ъпдейти. Причината ще прозвучи като оправдание и опит за измъкване от създалата се ситуация. Какво да се прави... 
Ако сте читател от година, дори и по-малко, със сигурност сте забелязали намалялата активност от миналия септември, когато започнах последната си гимназиална година (за този живот, другият - пак). Именно това последно преживяване е причината 1) да не чета особено много (пък да не кажа въобще) и респективно 2) да не пиша тук. Миналата година следях блогове на дванадесетокласници, които много успешно балансираха между хобито си да четат и да пишат за книги в онлайн пространството, и ученето. И си мислех, че няма да е проблем и аз да правя същото - все пак е последна година - колко да се учи? Предполагам, че септември и октомври вървяха - малко или много четях книжки, опитвах се да ги отразявам в SG, редувах ги с уроците по история и литература. Обаче някъде към края на миналата календарна година ме осени мисълта, че ми предстои кандидатстване. При това не къде да е, а в чужбина. Ако беше в България - добре, няма страшно, матура, кандидатстудентски, не е чак толкова голяма философия. Но изкарването на един милион документи, здравни, справки, кандидатстуденстски, консултации в посолства, комуникация с университети, тяхното проучване. Отгоре на всичкото изпит за диплома по английски (който впрочем взех с прелестна оценка), пробни матури, кормуване и съответните съпътстващи изпити, курсове по литература през уикендите. Безкрайни уроци по история, които уча детайлно, защото съм в историческа паралелка. Съчинения по испански, упражнения и четене на любимата Черна граматика - нали и втора матура трябва. 
Та, 12. клас се оказа малко по-сложен, отколкото предполагах. Често ми се налага да оставам до след полунощ, за да довършвам съчинения и есета, да уча различни литературни течения на испански, които честно казано никога няма да ми потрябват, защото няма да уча нищо свързано с литература в университета. Малкото свободно време, което ми остава през делничните дни, запълвам с половин-един епизод на корейска драма - може би знаете, че от известно време доста ме влече източната култура и отделям време не само за музикални изпълнители и сериали, но и за четене на любопитни факти и история на някои от страните в тази част на света. През уикендите гледам да изляза с приятели или да си наваксам със съня. Второто е рядък лукс.
Признанието, което държа да направя сега, е, че не съм пипвала художествена литература за развлечение буквално от миналата година. Постоянно чета учебници и помагала, понякога произведения за училище, които по една или друга причина още не съм прочела или са допълнение към някой изпит, който ми предстои. И, честно ви казвам, гади ми се от мисълта да седна и да чета в и без това минималното време, което имам за развлечение. Не знам може ли това да бъде наречено reading slump или не, но е факт, който не мога да пренебрегна. Тъжно ми е да направя тази констатация, тъй като много добре знаете, че обожавам да чета и съответно да пиша за това, което чета. Но сега не е моментът, в който съм способна да го правя. Приоритетите ми са встрани от книгите. 
В името на малкото ми интернет пространство бих започнала да пиша по-често постове, които не са свързани с книги. Но пък ежедневието ми не го позволява - повтарящи се, напълно еднакви действия не биха били интересни никому. а този етап има два изхода:
1. да пиша просто разни неща - когато се случи нещо интересно, за неща, които ме вълнуват в даден момент, просто случайни постове с глупости, които съм видяла, чула, намерила някъде из пространството;
2. да изчакам до май, когато всичките ми изпити приключат, за да мога да се върна към хобито си и да върна живота на SG. Или дори да не е май - до момента, в който отново започна доброволно да чета от време на време с желание след това да обсъждам прочетеното.
Не мога да обещая кой от двата варианта ще стане реалност - вече разбрахте, че програмата ми не позволява своеволия. Всъщност не пиша поста, за да обещавам каквото и да било. Пиша го, за да припомня за съществуването си и виртуално да ви намигна - не съм забравила за блога си или за книгите като цяло. В близкото бъдеще, надявам се, отново ще се срещаме един-два пъти в седмицата. Дано (въпреки дългото отсъствие) да има един-двама, пък и повече, които да четат. Ще се радвам повече, отколкото можете да си представите. С нетърпение очаквам завръщането си в блогърското (книжно) общество и особено срещата с всички нови ентусиасти, попаднали в този свят на безкрайно вдъхновение и своеобразно творчество. Хайде да е по-скоро, а? :)