събота, 31 януари 2015 г.

January Favorites - втори път

Защо това заглавие? Защото това е вторият пореден януари, в който публикувам пост от тази поредица. Тоест вече цяла една година публикувам.12 месеца. А аз обикновено не съм от най-постоянните хора. Сама се поздравявам. Но не съм тук за това, както знаете, читатели. Тук съм, за да ви покажа нещата от първия месец от годината, които харесвам и които направиха изминалото време по някакъв начин по-приятно. И както винаги започвам с...

Козметика. 
Никога няма са спра да експериментирам с парфюми и дезодоранти, това ми е слабост. Като се замисля, в колекцията ми има един-два аромата, към които се връщам винаги и които са ми нещо като "запазена марка, но в дните, в които се чувствам смела и в добро настроение излизам от зоната на комфорт и  залагам на различното. На снимките можете да видите три от любимите ми дезодоранти. Първите два - Tesori d'Oriente са съвсем случайно попадение. Разхождах се с майка ми в Карфур и попаднах без да искам на варианта парфюм. Взех дезодоранти поради две причини - цената и това, че не мога да пъхна стъклена опаковка в натъпканата си чанта за училище. Това е някак си по-практично. "Hammam" (което според Гугъл е свързано с Мароко) е този, който по-ми допада, а с орхидеята адски много ми напомня на парфюма на една приятелка и защото го обожавам обичам и този много. 
Обичам парфюмите и дезодорантите на C-Thru още от малка, защото мама непрестанно ги използваше. Black Beauty е миризмата, която най-много обичам. Беше един от подаръците на Мони за Коледа от мен. Когато ѝ го взех ми мина през ума да почерпя и себе си, но тогава се отказах. За това преди две-три седмици помолих мама да ми го вземе и от тогава не напуска чантата ми за училище. 
Падам си по хубавите аромати още от малка. Спомням си как когато ходехме на гости у баба

тя вадеше флакони от изхабени дезодоранти и парфюми, пазеше ги за мен, и аз си играех на магазин, редейки ги над леглото ѝ. Мисля че именно от там ми е позната миризмата на Rare gold. Получих го като подарък тази Коледа и съм адски пестелива, защото не искам да свърши, и без това не е особено много. Опаковката му е много симпатична и миниатюрна, изчистена. Парфюмът е от Avon (започвам да се чувствам все едно правя рекламен пост, сериозно, и го мразя), но не мога да назова цена. 
Едва след като си купих душгела на Ziaja започнаха да публикуват ревюта на продуктите на марката. Не ги виждам и толкова често по рафтовете в магазините, но това не ми пречи да имам мнение за душгела с кокос. Първо - миризмата. Обикновено не обичам кокос, не ям и не ми допада, но в този продукт мирише силно, сладко и много примамващо. Определено е плюс. Също така ми харесва като продукт за миене, достатъчно течен, може би не създава достатъчно пяна, но аромата остава по кожата и чувството след това е на чистота. Опаковката е доста голяма и до колкото си спомням на напълно достъпна цена.Ще си имам за доста дълго време. 
За Коледа Мони ми подари този лосион за тяло на I love... и това е вторият ми продукт на марката (в някой от предните постове съм показвала гланц за устни, също любим), по-прекрасният. Прелестен е. Когато го използвам имам чувството,че кожата ми е направена от сладолед. Хиляди благодарности на бебето за това, жал ми е да го използвам, защото не искам да свърши. 
Имам сравнително дълга коса (беше дълга преди да я окръцка фризьорката ми),но въпреки това избягвам употребата на балсам. Няма причина за това, простон е ми опада. Но последствията са, че е малко по-трудна за разресване и по-твърда. Решение за това намерих в този спрей на Loreal. Първият, който използвам изобщо, е, и за това нямам база за сравнение, но все пак не върши точно това, което аз искам. Да, след това разресвам косата си много по-лесно, но търсеният ефект на мекота като че ли не е достатъчен с този продукт. Има приятен аромат, който изчезва в деня след напръскването. Използвам го на леко влажна или напълно суха коса. 
Не обичам да мажа лицето си с разни мазила, но след дълъг ден и грозно размазан грим се нуждая от нещо, което ще го премахне напълно. Не съм сигурна дали продуктът на Balea е най-правилното решение, носъс сигурност върши работа. Поне за момента. Малката опаковка се използва пестеливо, защото с много малко количество и памуче остатъците от очна линия/молив и спирала изчезват. Не е нужно да се търка, също така. Въпреки това не го използвам ежедневно, имам чувството, че ако прекаля очите ми ще се възпалят или нещо... друго. 
Балсамът за устни на Alverde е единственият, поддържащ устните ми в сравнително нормален вид през този студ и вятър. Нося го навсякъде със себе си, станало ми е навик да го вадя от несесера и да го въртя между пръстите си, когато ми е скучно. 
Скоро опитах какаовото масло на Avon. От същата серия имам крем за лице и ръце, и този трети продукт също не ме предаде. Единственият недостатък е формата му, не винаги мога да потопя пръстче, особено когато не съм си мила ръцете. Но пък омекотява и с малко повече постоянство изглажда и премахва всички кожички. Именно от това се нужда през зимата. 
Много ми се иска да покажа тук всеки един от лаковете, които смених, и определено сами любими, но забравих да ги снимам преди да отида на маникюр, а няма как да се сдобия със снимки...

Книги.
През Януари прочетох 11 книги, което е 24% от годишното ми предизвикателство. Замислям се над това от 45 книги да го променя на най-малко 60. 
Но да, от всички за съжаление само няколко влязоха в списъка ми с любими. 
"Да остана ли?" и "Къде беше?" от Гейл Форман са книги, които внесохаразнообразие в ежедневието ми по коледните празници. И за двете имам и ревюта - кликнете тук за първото и тук - за второто. Там ще разберете цялостното ми мнение, ако имате интерес. 
"Създадена от дим и кост" отново е подарък от Мони за Коледа и нямам думи да опиша колко много харесвам книгата! Не очаквах да ми хареса до такава степен, но, Боже, някой да ми даде Акива и още много от този прелестен свят. Сега искам да посетя Прага и да мина през вратата на стаята ми, но вместо в нея да се приземя в Багдад, например. 
Започнах да чета "Рубиненочервено" с недоверие заради смесените мнения, които преди това бях прочела в интернет, но се оказа така, че обичам поредицата страшно много. Героите са свежи, за пръв път виждам 16-годишно момиче, което се държи като тийнейджърка, а не като зряла жена. Стори ми се и много забавна, имаше моменти, на които се смеех с цяло гърло. 
Много, много, много съжалявам, че отлагах "Звезди за Лола", също и "Целувка за Ана" толкова много време. Стефъни Пъркинс прекрасно е пресъздала образите, няма момент в застой и всичко е безобразно мило и сладко. Малко повече за отношението ми към книгата можете да намерите в ревюто ми като кликнете тук
Не на последно място е "Разбий ме" на Тахере Мафи (Или както се пише името ѝ, съжалявам!). Чаках години, за да я издадат при нас, и не съм разочарована, защото си струваше. Само дето нямам намерение за следващата. Няма да се повтарям, тук можете да прочетете цялото ми мнение за книгата. 

Филми.
"Another me" все още не е качен по българските сайтове за торенти, но все пак за това е Pirarte bay. Като цяло е супер объркващ, има мистерия, стряскащи моменти, и поне за мен да го гледам на английски с този дълбок британски акцент беше объркващо. Някои тихи реплики и шеги не ги схванах. Хареса ми, обаче, актрисата е убийствено хубава. И Грег Сулкин също. 
Кой не знае "Жената в черно"? Това е вторият път, в който го гледам, и ми хареса, само че по-малко от първия. Няма как да пренебрегна таланта на Даниел Радклиф, но не ми беше толкова стряскащ. може би защото преди съм била доста по-малка и наивна. Сега беше по-скоро иронизиране на страшните моменти и смях над смешните физиономии на жената. Обвинвам сестра ми, когато гледам филм с нея става така. Имам книгата, по която е направен филмът, от много време и май е крайно време да се заловя и с нея, особено след като е около 150 страници.
"The Covenant" е типичен тийн филм за вещери, магия, драма. Но казвам, че ми е любим, защото когато го гледах определено имах нужда от солидна доза клише, хубави актьори и пресилени ефекти. И много вода и светкавици, този филм изобилстваше. Ако вие също сте в някаква дупка и ви се гледа нещо за отвличане на вниманието - ще ви накара да се разтърсите по-усърдно. 
"Рубиненочервено" също гледам за втори път и има ли нужда да казвам защо преди няколко дни се спрях именно на него? Защото завърших и втората книга от трилогията, "Сапфиреносиньо", и много ми се искаше да видя как са пресъздали сцените. Заключение, състоящо се от спойлери - разместили са сцените, актьорът, който играе Гидиън, е супер дразнещ, а на тази, която играе Гуендолин супер много ѝ личи, че носи лещи. Но се оценява това,че все пак са сложили и се придържат към книгата, където Гуен е синеока и тъмнокоса. 
"Героичната шесторка". Който не гледа това детско е влак. Най-сладкото детско, супер забавно, много реалистично, супер озвучено, много, много ми хареса и не съжалявам, че избрах анимация пред някой твърде рекламиран, зле режисиран и плосък от към диалози и шеги игрален филм. Много искам и аз да си взема робот като Беймакс, ще си го гледам и ще си го гушкам, и ще му купя зарядно... Да. Идете и го гледайте, заради мен!

Музика.




За настроение. 
Като за начало - коледните и новогодишните празници дадоха своя резултат в началото на Януари и определено настроението ми идваше от тях. Подаръците, които получих от семейството и приятелите си, Особено тези от Мони. Пристигнаха в края на последната учебна седмица и определено я направиха по-добра. Но тези от родителите ми не остават по-назад, обожавам абсолютно всичко! И буркана с цитати от сестра ми, любимата ми част. Всички книги, чанти, всичко! Началото на училище също е фактор за настроението ми, в края на ваканцията ми беше супер скучно. Часовете по литература, музиката, блогът и по-точно липсата на ежедневни постове ме направи щастлива, хаха. Нищо лично, но през декември понякога така ми се спеше, а трябваше да пиша пост... Това не оправдава и колко забавно беше всъщност.
Проектът по история, новият ми органайзер. Реших да заменя стария, защото беше твърде голям, а имам нужда от нещо, което да пъхна в чантата си за училище и да разполагам с информацията вътре когато ми потрябва. Сега представлява просто хубава тетрадка.
Възобновяването на сериалите. Кой не обича петъчната вечер с пуканки и хубав сериал, или в
моя случай- историческа драма?
Свещи, четене до късно, нови книги, сталкване на любими блогъри, царевичка за студените сутрини, красиви изгреви, край на срока, добри оценки, свободни часове, разговори с учители, ходене из широките, празни училищни коридори, ранно прибиране, музикални следобеди... идващата пролет. Само на мен ли времето ми е много пролетно? Особено с този изгрев от петък... 

четвъртък, 29 януари 2015 г.

Аз ли съм класен вече?

Напоследък като че ли целият интернет чете "Мъглороден: Последната империя" и се чувствам адски изолирана, защото... аз не съм. Имам я, но нон-стоп я отлагам. "Може би друг път, трябва да прочета "Дядо Горио" или "Бел Ами", след тях", все това си повтарям. Една от причините е, че мисля, че няма да ми допадне. За това се обръщам към тези от вас, които са прочели поредицата или първата книга. Моля ви, споделете ми мнението си и дали тя да бъде следващата, която ще хвана. Въпреки че днес избягах от последния час в училище (не се шегувам, избягах) и си купих "Елинор и Парк". Знам. Но последните два дни в училище не правим абсолютно нищо и ми доскучава„ Освен да чета и да слушам музика, заниманията ми се простират до писането на бележници. 
Именно.
Вчера отидох по нормално време за първия час и около 50-60 минути висях сам-самичка в
стаята. Добре че беше господина по испански, прави ми компания, разказва ми някакви супер яки работи и ми предложи да ми помогне с нанасянето на бележниците. Трябваше да откажа, защото и без това нямаше много работа. Да, ама не. Чак към 12 приключих с текущи и срочни оценки и до днес отсъствията не са нанесени. Също така отново вчера сутринта претърпях шок, когато видях, че за срока по математика госпожата ми е оставила шестица. Аз исках само пет.;. Оказа се, че съм изкарала 6 на класното и на някакво предно контролно, сигурно още от Декември. Благодарение на тази оценка твърдо си заслужих втората половина от годината със стипендия. Ура! 
Между другото, добрите оценки и щастието от това, че съм ги изкарала, ме мотивират хиляди пъти повече да уча и да знам, от колкото когато някой ми напише двойка или тройка за назидание. Не мога да разбера този подход, като изкарам ниска оценка най-много да намразя преподавателя или да му правя напук като не уча. (Намеквам нещо, химия.)
Прочетох "Дядо Горио" днес. Хем не ми харесва заради дългите и ужасно скучни описания, като това на дома Воке, но пък краят определено не ме остави безчувствена. Беше доста поучително, много тъжно и... показателно за това как се издигат парвенютата, какъв е животът в Западна Европа по онова време. Не са само рокли и добри обноски. 
Сега трябва да довърша "Сапфиреносиньо" и "Лъвът, вещицата и дрешника", и да започна "Бел Ами" отново. Чудя се "Елинор и Парк" или "Последната империя" на чета паралелно с това. Или "Смарагдовозелено". Или "Портретът на Дориан Грей". Защо не мога да чета по 50 книги едновременно?
Днес едно прекрасно същество има рожден ден и искам да споделя и тук колко много я обичам. Честит рожден ден на едно от най-прекрасните момичета, които познавам. Мони! Желая ти всичкото щастие на света, защото знам, че четеш това, успехи и любов. Желая ти да бъдеш все така добродушна, целеустремена и невероятна. Обичам те!

Спи ми се. 
Аз съм карък„ Веднъж да реша да си остана в училище и да си правя сама пижамено парти и някой родител ще се обади в училището, за да разбере защо детето му няма да идва. Това стана пир нас. И пуснаха проверка. Благодарение на което аз трябваше в седем и половина да се тръсна в училище и да си прекарам най-подходящите за сън първи 6 часа от деня на последния чин в компанията на същества, които слушат чалга. И пеят. Дори слушалките не можаха да ги заглушат, а аз си бях пуснала музика мноооого силно. 
Клавиатурата на лаптопа ми не работи след последното му разглабяне, когато започна да пуши. Предполагам, че баща ми не е свързал нещо както трябва, но сега съм с външна клавиатура, която трака като каруца по черен път. Неприятно е, освен това неудобно, считайки, че нокитте ми в момента са доста дълги и едва успявам да натисна копченцата. Нуждая се от резервен вариант. И книга.
Отивам да видя какво смята да прави Гуендолин с Гидинън, а после да дочакам лъва в Нарния, защото тъкмо ми стана интересно. Вече не помня филма... 

събота, 24 януари 2015 г.

За косата, Джейми Фрейзър и олимпиадата по испански + случайни приказки

Едно нещо може да подобри настроението ми от раз. Разходка по Славейков.
Няма път, в който да съм била там и да не съм си взела книга. В това отношение никой не може да ме бие.
Всъщност исках първо са кажа колко обичам маникюристката си, която има супер яки и раздвижени идеи и прави ноктите ми да изглеждат приказно, и колко много ме нервира фризьорката ми. Днес беше женски ден, ходих на маникюр, след това за книги (за това след малко) и не чак толкова по план се отбих при фризьорката. Мога да кажа, че разбирането ни за "малко" е коренно различно. Аз под малко имам в предвид 3-4 сантиметра, а не половин педя. И ако още веднъж ми каже "Някой ден като си в настроение ще дойдеш и ще ми кажеш да правя каквото си реша с косата ти" ще ѝ кажа в 12 часа на следващия ден да отиде до близкия фризьорски салон, за да види как ѝ махам. 
В момента от едната страна косата ми е по-дълга, от колкото от другата и не смятам, че това е модерна прическа, никак даже.
Колкото до книгите. Никога няма да прочетете пост в този блог, в който да не бъде засегната тази тема. Запасете се с търпение. 
Първоначалната идея беше само да оставя книгите, които бях взела от библиотеката, и да си тръгна, дори и въпреки намерението на майка ми да ми купи "Елинор и Парк" (отклонение - дадох обещание да си купувам книга на всеки пет прочетени, за да завърша всички, които имам вкъщи. Този път щях да направя компромис ако мина на втори кръг на олимпиадата. Не минах.). Завърших с "Бел-Ами" отново от библиотеката, защото крайно много мразя тази книга, но скоро ще я учим в училище, а аз съм забравила около 90% от нещата, които се случват. Също така намерих "Списъкът на  омразата" (така ли се казваше?) - книга, която гледах на зимния базар на книгата миналия месец, но не си взех заради цената ѝ. Днес сключих сделка за пет лева и останах крайно доволна. Намерих също за толкова "Тристан и Изолда" (мама я намери, аз дадох съгласието си да я вземем, защото книга.) и "Палм Бийч" за баща ми, защото само преди няколко нощи ми разказваше колко готина е и как не знае къде е неговото копие от преди много, много години. Но не си взех "Елинор и Парк", хей. В заключение не съм прочела пет книги все още, но имам две нови книги. Грейт. Nice job, Sassenach. (Това го прихванах от Джейми Фрейзър.)
Утре трябва да се явя на олимпиада по испански, но нямам никакво желание да го правя.
Чувствам се от една страна демотивирана, но и... просто не ми се става в седем в неделя. Не ми се ще да губя надежда за втори кръг, но... От сега виждам себе си, седяща на последния чин, подпряла глава върху длан и дремеща, докато някой много бързо говорещ испанец от запис чете странен текст. От мен се очаква да слушам, но вместо това аз си мисля как ще пия кафе като изляза, и за това не мога да отговоря на въпросите по него. Никога до сега не ми се е случвало. Но съм в настроение, че да го направя за пръв път.
В петък с Лина напреднахме доста с проекта по история. И с това искам да кажа, че къщичките са сглобени, имат си и боядисани покривчета, а ръката ми е синя от натискането на дъските, докато ги режех с онзи гаден трион. За протокола - нито една от дъските не е равна на другата, защото боли. Няма да ставам дървар.
На мен наистина не ми се ходи на олимпиадата.
И може ли в сряда да не ходя на училище, няма да има дневник?
Току-що се присетих, че имам да правя снимки за първия месечен пост с любими продукти. Иска ми се да променя нещо в него, но все още нямам никаква идея. Нещо... като за новата година. Мога да добавя нещо или да го направя в друг формат... Трябва да помисля.
Утре трябва да си напиша домашното по испански. Имам да пиша есе от 250 думи за града, който искам да посетя. Смешно е, че господина ни дава есета от сорта на "Какво обичаш да правиш през свободното си време?" за 250 думи, като мога да кажа всичко за 50, а за домашното си мога да пиша 2500 без никакъв проблем, но не, аз имам ограничение. Невероятно. Сега как ще опиша всяко едно място в Ню Йорк, Прага, Вашингтон, Рим, Барселона и Монте Карло много, много подробно? И за това трябва да помисля.

понеделник, 19 януари 2015 г.

Кратко, отново за книга

Преди малко се бях шашнала супер много, защото не можех да си отворя профила в goodreads. Изписваше, че има някакъв проблем със сертификат за сигурност (?), но баща ми пипна нещо и то взе че се оправи. Както винаги. 
Много искам да пътувам през времето. Току-що приключих "Рубиненочервено" и съм супер щастлива. Въпреки всички мнения, които съм чувала, на мен книжката ми хареса. Намирам Гуен за много забавна и леко заблудена личност. Гидиън (обожавам това име) е обичайния прекрасен персонаж, но признавам, че детайлите около цигулката, фехтовката и яките костюми ме кара да го харесвам повече от обичайните YA герои. Не очаквах да се смея толкова много. И може би това е първата книга, от която запомням всички подробности от родствените връзки. Обикновено не струвам в това, или в помненето на имена, но тук ми беше жестоко интересно (и смешно, искам да имам талант да говоря така, както говореше Гуен с Гидиън), и запомних имената на прапрапрапрапра-баби и дядовци. Ако можех да си задържа очите отворени за още четири часа щях, за да прочета и "Сапфиреносиньо", но уви, до десет минути ще съм заспала без да мога да догледам поредния бавно развиващ се епизод на "Истински истории". Някой знае ли дали БТВ са купили "Съдби на кръстопът" и са го превърнали в това, или става дума за нещо съвсем различно?
Денят ми, впрочем, мина доста леко - първите часове бездействах. Макар и да имах малко тестче върху логаритми втори час. По испански вързах 5 този срок и дадох обещание пред себе си да се боря за отличен втория срок. Имахме отвратителен тест по география, не очаквам особено много на него. Очевидно уча или не, никога не се справям на ниво по предмета.
Също така си направих труда да сметна средния си успех и се оказа, че има реална вероятност да го докарам до отличен и да взема стипендия отново. Дори при факта, че имам най-лошата срочна оценка по химия. 
Аз обаче сериозно съм страшно уморена. И утре сутрин имам тест по литература. Лягам си, за да не стане проблем ставането в шест и половина. И събуждането на мозъка, стъпка, която принципно пропускам. 

неделя, 18 януари 2015 г.

Дон Кихот умря за мен

През изминалата седмица разбрах, че съм герой, кафе-маниак, обичам чай и съм медиум.
Като някой ме попита защо толкова се обичам ще го препратя към този пост, за да прочете горното изречение.
Днес завършва една от най-интензивните седмици през живота ми. Всяка вечер учене, тестове, изпитване, оформяне на оценки. В петък бях толкова в разцвета на силите си, че изкарах четири шестици и като се прибрах се размазах на земята и лежах там няколко минути, преди да стана и да си направя кафе. Второто от четири-пет за деня.
Сигурна съм, че тази седмица ставаха много забавни неща, но в момента ми е толкова chill, че дори не мога да си спомня. Най-важното е, че вързах 6 по физика за срока, по етика също, по история... о, историята... днес с баща ми два часа рязахме стени за къщички от нацистки лагер. Не мога да кажа, че ми беше скучно. Напротив, мисля, че съм родена да размахвам трион. (Не обръщам внимание на факта, че не отрязах нито една дъска право.) Сега остава с Линчето да се съберем и да довършим тази работа преди крайния срок. Винаги предавам нещата на последния ден, не знам защо. Отвратително неприятно е, но не мога да се отърва от този навик. 
Днес нашите намериха любимия ми зелен чай с ванилия, бях се отчаяла, че съм го объркала. Това си има предистория. Миналата година бяхме в Гърция и в хотела пих такъв. Понеже адски много ми хареса си "откраднах" две пакетчета за вкъщи, и след като го изпих започнах да търся същия в София. Но във всеки магазин казваха, че такава комбинация не съществува и би била отвратителна. Тъкмо се бях нагласила да се връщам в Солун, за да крада още. И нашите намериха в Лидл. Сега разполагам с две кутийки, пълни с тази божествена течност. 

И знаете ли как се минах? Реших да отида на олимпиадата по литература днес, в Неделя, в осем сутринта, когато се очаква още да си спинкам в топлото легълце. Но не. Аз бях в училище. И буквално час повтарях на всички, че не искам да ни дават интерпретативно на "Дон Кихот", защото го мразя, но ще дадат именно това, само за да ми е гадно. И знаете ли какво? Първо - господинът по испански ни беше квестор. Второ - седях и се хилех на чина, когато госпожата по литература дойде да тегли темата. "Смъртта на Алонсо Кехана и безсмъртието
на Дон Кихот". Бам. Бам-бам. За да ми е още по-гадно. Че съм станала в шест, че съм в училище в НЕДЕЛЯ, че трябва да пиша литературноинтерпретативно съчинение, че трябва да гледам учителите в НЕДЕЛЯ. ЧЕ ТРЯБВА ДА ПИША ЗА ДОН КИХОТ. АЗ НЕ ИСКАХ ДА ПИША ЗА НЕГО. Съдбата се подиграва много явно с мен.
Когато го казаха групата започна да се смее толкова истерично, а аз бях... на път да се разрева и да умра от смях едновременно. Опитах се да я убедя да тегли отново, но уви. 
За това пък внесохме нелегално учебника по литература с анализи на произведението и го скрихме от Гелката, който проверяваше човек по човек. Мели е бог. 
Все пак изписах два листа, на първия час бях готова, но после един преписвах от чернова на белова само и само за да не излизам първа. След като приключих ходихме на кафе, косата ми отново се напои с отвратителната миризма на цигари и си припомних прекрасния вкус на кафето.
Ениуей. Вчера беше премиерата на "Разбий ме" на Тахере Мафи (ревюто на книгата е преди този пост!) и аз, разбира се, като един истински маниак, взех буквално първата книга от книжарницата. Момичетата още не бяха разопаковали кашоните когато казах "Не, искам я сега, няма да чакам до утре" и се наложи да ми я донесат. Прочетох я още снощи, за около четири часа. Определено ми хареса. Обичам Адам, харесвам Уорнър поради необясними причини, твърде ми е странен. И откачен. Намирам Джулиет за малко драматична. Доста. о все пак я харесвам. И искам следващата книга, не мога да чакам месеци, за да я издадат... 
Искам и следващата седмица да мине, и по-следващата, за да свършим с тия оценки, че ми писна, съвсем искрено ви казвам. Още сънувам Кант и Сенека, и си повтарям заключенията за магнитното поле по физика. И ми се гади. А, да, и знам всички дати по история. Да цитирам? 
Аз май забравих да кажа, че се наложи да представям "Граф Монте Кристо" пред целия клас. Отидох при госпожата в петък и попитах "Кога трябва да Ви предам доклада?", тя отговори "Сега, излизай да го представяш." "Какво?" попитах все едно не съм разбрала въпроса. "Представи го де". Така започнаха 40-те минути в говор. Седнах върху чина и 40 минути преразказвах двата тома в някакви безумни подробности. Чак стигнахме до спор, отново, безхарактерна ли е Мерседес и заслужава ли любов и пощада. ялото представяне завърши с госпожата, казваща "Дай си бележника, срока ти при мен приключи. Само дето ще правиш и последния тест, за да проверя колко помниш", и аз - ПАРТИ, глупаци, ЕЙ ТАКА СЕ ПРАВИ, четеш едно произведение и после ВОДКАТЕКИЛАШОКОЛАДСЛАДОЛЕД.
Да. Току-що осъзнах, че утре имам тест по география. Мога ли да обвиня олимпиадата за това, че все още не съм седнала да преговарям? Едва ли. 

"Разбий ме" от Тахере Мафи - Ревю

Внимание! Следващите редове съдържат спойлери!
Представете си следната картина: небе, загубило обичайния си свят, в което не летят птици и слънцето изглежда нереално. Тревата не е ярка, сградите са еднообразни, хората са беди, няма храна, няма нормални домове. И ако Джулиет Ферърс ви докосне - умирате. 
Не гледайте на "Разбий ме" като на поредната атиутопия, книга за проваления ни свят, в който някакво-там-момиче има специални сили и срива системата. Като в "Дивергенти". Дори и да звучи така, това четиво има много неща, които ще ви накара да се влюбите в нея. 
Нещо, което се забелязва в началото, още с първите редове от запознанството, е изключителният стил на писане на Тахере Мафи. Думите върху листа звучат мелодично, все едно са създадени, за да стоят една след друга, и на моменти съзнанието ми превключваше и ги четеше така, както Шекспировите редове преминават. Не толкова перфектно, но изключително красиво.
Книгата е в първо лице, сегашно време, и нещо нетипично е, че има множество задраскани думи и изречения. Сякаш героинята мисли или говори, и съзнанието ѝ автоматично зачерква това, което всъщност иска да каже, но е грешно. 
Не знам как да се отдалеча от него.

Не искам да се отдалечавам от него.
В началните страници се запознаваме с главата героиня Джулиет, но не разбираме името ѝ. Важното за момента е, че тя е затворена в психиатрична клиника от точно 264 дни, без да има достъп до други хора, в пълна изолация и тъмнина. Първоначалното ми впечатление беше, че самата тя започва да възприема думите на хората че е луда и нещо с нея е е наред. Е, то наистина не е. Когато докосне някого, той умира. Освен Адам, момче, което по случайност познава от детството си и което затварят в нейната килия за срок от няколко месеца. Допирът ѝ е неспособен да му навреди поради за сега неизвестни причини. 
Аз съм същество, съставено от букви, персонаж, оживял в изречения, въображаемо създание, родено от художествена измислица.

Докато Джулиет си мисли, че Адам е затворен поради психична болест, истината е, че той е един вид под прикритие, пратен от Уорнър, 19-годишен младеж, който не пази в тайна намерението си да използва момичето като оръжие за измъчване на противниците му. Без да се впускам в подробности - с течение на историята става ясно, че Адам не е нито подкупен, нито безразличен към Джулиет, а Уорнър е изключително объркан персонаж. 
В този ред на мисли - харесвам много, много повече Адам, но определено смятам, че между двамата Уорнър е хиляди пъти по-интересен. От появата му в книгата до самия ѝ край той е груб, минава през фази на тъга, ярост, отстъпва и притиска Джулиет. И Мафи не дава нито идея за това какво води до това негово положение. Вместо това нови и нови въпроси започват да се появяват. Защо е на 19 години, а управлява толкова много хора, пък те се страхуват от него? Какво става с майка му? Защо мени настроенията си така? Обича ли Джулиет? Защо Уорнър също може да я докосва, също като Адам?
Усмивката му е примесена с барут.
- Заспивай сега.
- А ти върви по дяволите.
Той стисва челюст. Отива до вратата.
- Работя по въпроса.
След като написах това започвам да се колебая в избора си между двамата персонажи. Не знаем много и за двамата, и Адам, и Уорнър определено изпитват чувства към Джулиет, само че какви? И защо само те могат да я докосват? Защото я обичат?
Описанието на героите става постепенно, и до края на книгата не получаваме пълен комплект информация за никой от героите, дори и Джулиет. Все още има много тъмни кътчета, които предстоят да се разкрият, все още има толкова много въпроси, свързани със силите ѝ. Честно казано, обаче, вълнувам се много повече да разбера неща около Кенджи, от колкото около останалите. Във всяка книга има поне един веселяк, който в най-гадните ситуации ви кара да се разсмеете, прикрито весел е, докато се опитва със зъби и нокти да спаси приятелите си. Това е той за "Разбий ме". Кенджи се появява в края на книгата в апартамента на Адам, за да спаси двама им с Джулиет.  Без да показва с каквото и да е, че той е почти същия като Джулиет, или ще я заведе при цяла сграда, пълна с подобни на тях хора. Например. 
Според мен "Разбий ме" е една от онези книги, в което или ще се влюбите, или ще захвърлите, без да искате да погледнете отново. Започва заинтригуващо, за това след първите 100 страници започвате да губите представа за времето, и завършвате след четири часа, искащи още. Поне при мен беше така. Харесва ми това, че нямаше моменти на застой и постоянно се случваше нещо. Има екшън, има любов. Героите също са заинтригуващи. Да е говорим за света, който Тахере Мафи е издигнала с красивите си думи - сив, пуст, студен. Но все пак такъв, в какъвто можете да се влюбите. Нямам никакво търпение за следващата част. Изкушавам се да си я поръчам а английски, но не мисля, че ще прибягна до това. 
Тук е времето да вметна, че съм страшно благодарна на Егмот за това, че запазиха невероятно красивата оригинална корица на книгата. И че най-сетне я преведоха и направиха четири-пет часа от живота ми наистина вълнуващи!
Ако има някой, който вече се е сдобил и е прочел книгата, ще се радвам ужасно много да сподели мнението си в коментарите, защото съм изключително объркана и раздвоена между Адам и Уорнър. И имам чувството, че съм пропуснала нещо, за което трябва да обичам втория малко повече. 

четвъртък, 8 януари 2015 г.

"Звезди за Лола" от Стефъни Пъркинс - Ревю

Случвало ли ви се е някога да четете книга, мислейки за съдържанието, и с всяка страница мнението ви да се променя? 
Четенето на "Звезди за Лола" за мен премина през няколко етапа:
Първо - симпатии. Изпитах невероятни симпатии към Лола, много по-големи от тези към Ана. Лола е един наистина уникален герой, който няма копие в YA литературата. Та някой да ми каже друго момиче, което носи различни перуки всеки ден, само си шие дрехите, има гей родители и нарича кучето си "Господи, Мили Боже".
Второ - щастие. Ана и Етиен. Радостта ми, когато прочетох за "момчето с английскиа акцент", удари в тавана моментално, и прочетох на диагонал следващите редове, за да стигна и да се уверя, че това наистина е Сен Клер. Нямах идея, че Стефани Пъркинс е преплела двете истории по този начин. Според мен наистина прекрасно.
Трето - неприязън. Нещата около рок звездата Макс и ужасяващите съседи Бел ми се сториха пресилени. Тоест, не отричам, че истинската любов може да съществува на по-ранна тинейджърска възраст, но думите, с които Лола говореше за приятеля си, не ми се струваха обнадеждаващи. Хем по-голям, хем рокаджия. Обикновено би ми харесало, но е в пълен разрез с имиджа на Лола.
“Sometimes a mistake isn't a what. It's a who.”
Трето - несигурност и подозрение. Когато за пръв път се споменаха близнаците Бел си помислих, че става въпрос за някои надути и лицемерни деца, които са я тормозили, когато е била малка, крали са ѝ играчките или целеустремено са настройвали съучениците ѝ срещу нея.
Не знам дали останах изненадана или разочарована от образа на Крикет Бел. Но пък предположенията ми се оказаха наполовина верни.
Ученолюбиво момче, чийто живот е почти напълно ръководен от леко доминантната му сестра, Крикет е изключително миловиден герой, но по доста по-различен от Сен Клер начин. Докато той отстоява позицията си и има изявени черти, заради които е любимец на читателите, Бел е някак си по... безхарактерен. Нямам нищо против милите момчета, но през цялото време ми се искаше той лично да направи нещо по въпроса "Лола-Макс". Ала отново в сравнение с Етиен той е несъмнено по-истински. Не е идолизиран образ, притежава несъвършенства, колеблив и насажда чувството, че ако излезеш по улиците на Сан Франциско ще го видиш зад някой ъгъл.
“I know you aren't perfect. But it's a person's imperfections that make them perfect for someone else.”
Наистина обожавам дадени аспекти от книгата. Лола. Лола е прелестна. Както вече казах, тя притежава един напълно нов и оригинален характер и малките подробности, които изграждат образа ѝ правят книгата по-ценна. Като изключим любовта ѝ към костюмите и шантавите външности, които не прилягат на всеки в истинския живот, тя е героиня, в която всяко едно 16-годишно момиче може да познае нещо от себе си. Лола е изключително чувствителна, импулсивна, а в контраст с това и нерешителна. Иска ѝ се да вярва в нещо, но не може да отбегне съмненията си. И през 2/3 от книгата усърдно отказваше да признае чувствата си, което, честно казано, малко ме отегчи.
В началото се зачудих дали в крайна сметка Лола ще изпълни нещата, за които говореше още на първата страница на книгата - да се яви на зимния бал облечена като Мария Антоанета, родителите ѝ да приемат гаджето ѝ Макс и никога повече да не види Бел. И какъв е резутатът? Отиде на бала като Мария Антоанета, но без перуката, скъса с Макс и на бащите ѝ не им трябваше да го приемат, а вместо него гадже ѝ стана Крикет Бел. Тоест, тя получава половин точка за изпълняване на целите. 
(Аз ли съм единствената, която докато четеше "Звезди за Лола" си мислеше за Лола от "Хана Монтана"? Страшно ми пасна, с перуките и всичко...)
В "Звезди за Лола" харесвам това, че авторката не оставя началната идея на поредицата - миловидни и земни, истински връзки между млади хора. Тук отново можем да видим изграждащи се наново отношения между влюбени, семейни и приятелски връзки, много цветове и огромна рокля. Несъмнено съм изпитвам много по-големи симпатии към първата книга. И ме е малко страх за последната, тъй като всеобщото мнение, че тя е най-лошата от трилогията. Но определено оценявам абсолютно всички прекрасни страни на тази част също! Една от книгите, които в бъдеще ще препрочета е. 
(П.с. ненавиждам българския вариант на кориците и на двете книги. Американският също не е най-перфектният, но определено го предпочитам пред силуетите, които получаваме. Едновременно се надявам да сменят модела за третата част, но в същото време не искам поредицата ми да е различна. #Читателски проблеми.)


понеделник, 5 януари 2015 г.

"Къде беше?" от Гейл Форман - Ревю

Ако не сте чели първата и втората книга, моля ви оставете написаното по-надолу за по-напред във времето, защото наистина не искам да разваля удоволствието от четенето. Следващите редове съдържат спойлери
Старая се да пиша и говоря без да издавам съществени части от книги, но тук е просто невъзможно. 
Всичко започва с Адам. И това, че той е причината Миа да остане. 
Може би за някои е много очевидно, че Миа оживява след първата книга, но аз все още имах едно на ум при започването на "Къде беше?". Мислех си, че дори и да е жива, няма начин животът ѝ да продължава в стария ѝ дом, поддържайки същите отношения с познатите ѝ.
"Да остана ли?" е книга за музиката, спомените и решенията, които трябва да вземе човек, след които животът му не би бил същия. "Къде беше?" също е книга за музиката, но този път страната, която те задушава, която не можеш да приемеш, защото ти напомня за миналото. 
"Кой твърди, че за мен музиката е животворно дихание? Кой казва, че изобщо дишам?"
Също е и за спомените. Този път всичко е през погледа на Адам, приятелят на Миа. 
Не на последно място "Къде беше?" е книга за последствията от взетите решения и пътищата, по които си тръгнал.
Три години след катастрофата не само животът на Миа е променен и съсипан. Адам не е по-малка жертва. Всичките събития влияят дори по-фатално на него. До такава степен, че напуска групата, след това се връща, цигарите са единственото нещо, освен успокоителните, които го крепят на краката му. Мрази живота си на рок звезда и живее от ден за ден.
Първоначално ми се стори, че не е правилно загубата на родителите на Миа да рефлектира така върху него, но си дадох сметка, че дори и на няколко пъти да нарича любовта им "училищна", всичко случило се ги свързва. Защото когато двама хора преживеят нещо заедно се получава неразривна връзка, нали? Обаче книгата създава впечатлението, че за него нещата са много по-сложни, от колкото за нея. През цялото време, докато четях книгата, си мислех, че в него има нещо безвъзвратно повредено, нещо меланхолично и трагично.
Гейл Форман предоставя на читателите си едно пътуване през живота на Адам, неговото формиране като човек, спомените му с Миа и без нея, изгряващата му слава, проблемите в групата, раздялата на двама им. И всичко това прелива от емоции. Нещата, които казва, които признава пред себе си, ме връщаха на предишни страници, по много мазохистичен начин исках да почувствам болката му, за да си представя, че той е истински и стои пред мен. Образът му е реален, тъгата - също. 
Миа и Адам се срещат в Ню Йорк, вече разделени и три години след инцидента. Следва изригване от чувства и емоции, които са написани, но само едностранно. В тази картина Миа вече е израснала жена, музикантка, дете-чудо, момиче, загубило семейството си, но ходещо с високо вдигната глава. Помислих си "Тя е преодоляла загубата. Но на каква цена?" На външното ѝ безразличие към Адам. Което не е такова. Всъщност за мен Миа е един страшно объркан образ, но и действителен, защото всеки на нейно място би бил такъв. Тя се старае да не показва емоции в сравнение със старата Нея, държи се дистанцирано и делово и в общи линии живее за сцената. 
За всичко това обаче вини Адам. Обвинява го за това, че я е накарал да остане и че е бил единствената причина да живее. 
"Имах нужда да мразя някого и понеже теб обичам най-много, изборът падна върху теб."
Той се явява като един вид отдушник за гневът ѝ. Който, разбира се, е пропит с любов. Същата, последвала от неразривната връзка, която споменах малко по-рано. Любовта, таена от Адам към Миа също. 
"Обаче отново бих го сторил. Вече го знам. Бих дал същото обещание още хиляди пъти и бих я изгубил още хиляди пъти, само и само да я чуя да свири като снощи или да я видя на светлината на утрото. Или дори без тези неща. Стига само да знам, че тя е там някъде. Жива."
Едно от нещата, които обичам страшно много в тази книга, са малките части от песните от албума на "Шуутинг стар", чийто автор е Адам. Първоначално ми се струваха доста гневни, но скоро осъзнах, че те са написани след раздялата с Миа и всяка една дума е посветена само и единствено на нея. Това няма нужда да бъде анализирано, личи си. 
Винаги ще свързвам Адам Уайлд с ето тази песен:
Сега ще се опитам да обобщя и подредя мислите, които хвърчаха наоколо до сега. "Къде беше?" е страхотна YA книга, подходяща за романтичните души и такива, които си падат по по-тъжни произведения. Драмата и болката от "Да остана ли?" не са чак толкова силни тук, но за мен е важно, че успях да се докосна до емоциите на главния герой. Освен това на всяка страница се крие някоя невероятна мисъл. Иска ми се да можех да изсипя всички дук, но би станало прекалено. За това позволете ми да приключа с част от една от песните на групата. 
"Мрази ме, унищожи ме, заличи ме. Пресъздай ме. Съживи ме. Няма ли, няма ли, няма ли да ме съживиш."

Кафе с Максимилиан

Оказа се, че първият ден след ваканцията не е чак толкова страшен, колкото казват. Може би това идва от всички оплакващи се деца и навикът им да стоят до три. Аз също имам този навик. И да, сутринта ми се ревеше, че трябва да изляза с студа, но противно на очакванията часовете минаха гладичко, без проблеми. Освен оценката ми по испански. За нея след мъничко. 
В понеделник имам първи час физика и точно днес се падаше двете с Лина да изнасяме презентация/представяме таблица пред класа. За късмет, госпожата ни още е в отпуска и заместваше другата физичка, която не знае испански. Та, аз пишех на дъската, Лина диктуваше тихичко, след това аз повтарях по-високо, защото... дори и да не искам да си го призная, говоря прекалено високо и понякога не го усещам. И гласът ми понякога става твърде твърд и сериозен, та даже аз самата се дразня. Та, това доведе до настоятелния поглед на госпожата върху мен докато говорех, пишех, карах се на съучениците си и стоях до Николай, готова да го ударя ако каже още нещо. И знаете ли какво последва от тоя поглед? "Знаете ли, Вие сте готов учител! Замисляли ли сте се някога да се занимавате с тази професия?" попита ме наистина сериозно въпросната госпожа. Аз я погледнах, спогледах се с Лина и отвърнах "Никакъв шанс." Последва "е, то за това като стана на сто години още ще ме искат за учител, защото способни хора като теб не желаят да поемат щафетата, така се получават нещата". Няма да ставам учителка. 
Дали силният ми глас ще ми послужи в журналистиката? Или в преводачеството? Надявам се. 
В крайна сметка не успяхме да завършим плана и остана за следващия път. Часовете ни бяха намалени, парти. Госпожата по математика закъсня с десет минути и в останалите трийсе се скъсвах от смях заради Мария, която "реши" единствената задача за деня на дъската, докато говореше глупости. Например, ето няколко разменени реплики:
- Мария, ти на како си днес? - опита Илиева.
- На шокофредо госпожо, шоколад.
- Не, на трева е - обади се някой от останалите.
- Глупости, тя тревата още не е поникнала - отвърна, поглеждайки през прозореца за да потвърди казаното, че полянките отвън все още са кафяви и кални.
Знаете ли чувството да сте на три стотни от по-хубавата оценка? Онова, че не струвате. И ви е толкова яд, че ви иде да изядете хартията? Оценката ми на класното по испански е 4,47. И толкова много исках да стана и да се тръшна на земята за тъпите допуснати грешки, че... Успокоение ми е, че имам 38 от 40 точки на съчинението заради една объркана глаголна форма (просто защото в Субхунтиво ми звучи по-добре) и едно ударение (едно е, но е на тъпа дума, която знам. Отново ме е яд).  Но... започвам борбата за по-висока оценка, защото този срок не е един от най-силните ми. Ще се наложи да правя упражнения и да се бутам, макар че от първия чин по-напред не може. И ще видим какво ще стане.
Измъкнахме се от проекта по биология. В събота с Лина се събрахме у нас уж да го правим, а през повечето време се хилихме, разглеждахме футболисти, говорихме си за глупости и лентяйствахме. Свършихме го, но честно казано хич нямах желание да се занимавам и с това днес. За това не се. За наше успокоение госпожата каза, че нашата четворка е за сряда. Поне ден отсрочка, нещо е. 
Тъй като ни пуснаха по-рано, след часовете отидохме в Цитаделата (знаете това място, нали?) с Мария. След това дойдоха Мелиса, Криси и Вероника. И ТОЗИ ПОСТ Е ПОСВЕТЕН НА МЕЛИ, КОЯТО МЕ ГЛЕДАШЕ СТРАШНО, ЗАЩОТО ПОСВЕТИХ ПОСТ НА МИКИ. ПИША ТОВА С ГОЛЕМИ БУКВИ, ТЪЙ КАТО ЗАБРАВИХ ДА ГО НАПИША НАЙ-ОТГОРЕ И НЕ ИСКАМ ДА ПРОПУСНЕ И УТРЕ ДА МЕ ПИТА ЗАЩО НЕ СЪМ ГО НАПРАВИЛА. ОБИЧАМ ТЕ, МЕЛИ! 
Много обичам кафе и да обсъждам книги. Като днес. С Мария минахме всичките 1400 страници (или 1390, тя винаги ме поправя) на "Граф Монте Кристо", доизяснихме си някакви глупости, стигнахме до заключението, че Максимилиан е най-якият герой. Също и Албер. И Франц, аз всъщност харесвам Франц доста. 
Към края се заговорихме и с другите три момичета и стана доста забавно. Ооообичам да говоря за книги с хора, които знаят за какво става въпрос. 
До днес си мислех, че само Лина и Мария от класа ми знаят за аск-а, а то се оказва, че половината даже ме следват. А почти всички четат блога. Здрасти, Всички! 
Между другото благодаря ви, че ме умирисахте на цигари. Цялата ми коса мирише на Ева. Ил. Мразя. Сега трябва да я мия отново. 
Между другото, бих продължила да пиша, но изпитвам нужда да си напиша домашното и да отида да дочета "Звезди за Лола". Дадох обещание на всеки пет прочетени книги да си купувам една, а наистина много се нуждая от "Ние, лъжците", за това... Тръгвам. Bye. 
П.с. Липсваше ми да пиша подобни постове. Напомня ми на първите, които пишех тук. С рандъм гиф-чета (джиф-чета?) и разни мои си глупости. Да, предпочитам тези пред Блогмас, честна съм. 

петък, 2 януари 2015 г.

"Да остана ли?" от Гейл Форман - Ревю

След тези почти двеста странички на "Да остана ли?" много трудно намирам думи, с които да се изразя. Сигурна съм, че са изгубени някъде между редовете. Мисля и... единственото, което ми хрумва, е да постъпя както Миа и най-добрата ѝ приятелка Ким. Има два типа книги - такива, които ти харесвах и осъзнаваш, че е хубава книга, но моментите от нея избледняват и изведнъж се превръща просто в произведение, което от сега нататък ще стои на рафта ти. Има и други книги, които са истински красиви, които докосват душата ти и по някакъв начин те карат да се спреш по средата на изречението и да се запиташ "Ами ако това бях аз?". 
Точно това се случи с мен и произведението на Гейл Форман. Книгата е... тъжна, няма да отричам. Неведнъж очите ми се наляха със сълзи. Но в същото време тя показва неща, които се случват в реалния живот, обединява семейната любов, приятелската и това на любимия човек, музиката, чувствата да имаш избор пред себе си и да отмерваш положителните и отрицателните страни. 
Осемнадесетгодишната Миа има прекрасен живот - весело и сплотено семейство, най-добра приятелка, приятел и възможността да влезе в престижно музикално училище. Докато един ден излиза със семейството си на разходка с кола и катастрофират. Родителите ѝ и малкото и братче загиват, а самата тя изпада в кома, способна да вижда всичко, което се случва като страничен наблюдател. Мия прекарва денонощие с роднините си в чакалнята пред интензивното, наблюдава отчаяните опити на гаджето си да влезе при нея въпреки забраните, става свидетел на думите на Ким и всеобщите молби да остане с тях. 
Ако бях на нейно място и имах пред себе си този избор, то щях да постъпя по най-егоистичния възможен начин, като се предам на вечната тъмнина. Лекарите твърдят, че има необратими мозъчни наранявания и цялото ѝ тяло е обезобразено. Опитах се да си представя какъв би бил живота ѝ, ако се събуди. Какво ще стане с музикалната ѝ кариера? Да, тя ще има роднините си, но колко голяма ще е болката от загубата на родителите ѝ? И ще може ли да живее осакатена? 
Тази книга ме научи на едно нещо. Не само родителите са семейството ти. Може би са най-важната част от него, но думите на Ким ме трогнаха до сълзи.
"Все още имаш семейство."
 Главната сюжетна линия на книгата е катастрофата и престоя на Миа в болницата, това, което се случва там. Но заедно с това авторката представя моменти от отминалия до сега живот на момичето - първият ѝ рецитал, началото на приятелството ѝ с Ким и на връзката с Адам. Като всеки един спомен повлияваше на решението ѝ по определен начин, докато финалното решение не дойде след последната ѝ среща с Адам. При всяко положение то променя съдбата на всички. 
"Понякога  в живота си човек прави избор, а друг път изборът прави теб."

 Адам и Мия имат красива връзка. Двамата са абсолютно различни - тя свири класическа музика на чело, не е от най-популярните ученици и не желае да се набива на очи, докато той е харесван от всички член на изгряваща рок група, не е нахакан, но находчив. Въпреки това двамата си прилягат толкова перфектно! Определено всеки би искал да има приятел като него. Който е готов да пусне пожарната система на болница само и само за да те види. Аз бих искала. 
"... тя смята, че сигурно за теб ще е твърде болезнено да се върнеш към предишния си живот, че може би ще ти е по-лесно да ни заличиш. Би било ужасно, но ще го понеса. Ще те изгубя така, ако не те изгубя днес. Ще те пусна да си отидеш, ако останеш."
 "Сега той мърмори нещо. Съвсем тихичко. Повтаря отново и отново "Моля те. Моля те. Моля те. Моля те. Моля те. Моля те. " Накрая млъква и ме поглежда в лицето.- Моля те, Миа. - изрича умолително. - Не ме принуждавай да пиша песен."
Обожавам книги, които ме карат да чувствам. При това не само забавните моменти и любовта, а и мъката и колебанието, както направи тази.  Гейл Форман несъмнено има таланта да кара читателите да прелистват страниците назад, за да препрочитат сърцераздирателните моменти. Нямам търпение за втората книга, този път от гледната точка на Адам.

четвъртък, 1 януари 2015 г.

Книжна равносметка - 2014

2014 година беше може би най-силната ви от страна на прочетени книги през живота ми до сега. И съм горда със себе си, защото разбих собствените си рекорди, доказах си, че с малко повече воля мога да преборя и най-скучните произведения и вече мога наистина да кажа, че четенето е любимото ми занимание. Всички светове, през което минах през тези дванадесет месеца ще останат с мен завинаги и каквото и да докосна занапред, именно тези няма да забравя. Разбира се, няма да пропусна да благодаря на родителите си за възможността, която ми предоставиха - да си купувам тези четива. Също, и че търпяха изблиците ми на лудост в някои определени моменти. Особено когато замерях стените с книги. Да, това беше доста импулсивно.

В началото на януари тази година в Goodreads си зададох като предизвикателство да прочета 40 книги. В момента прочетените са 77.
Четенето не беше лесно, напротив. Но не загубих мотивация. Започнах с бързи обороти, но трябваше да завърша девети клас. В този период позабавих и изостанах с четенето. Лятото възвърнах сила и завърших предизвикателството. Началото на десети клас също не беше блестящо. Но ето ме тук и сега. С повече от 30 книги повече от първоначално планираните. И може би това обяснява защо химията не ми е най-силния предмет. (Още не са написали забавна книга за химията.)
Позволете ми да направя списък с книгите, прочетени през 2014-та, след което ще направя още едно, по-малко, с любимите ми и, естествено, причините.


"50 нюанса сиво" от Е.Л. Джеймс

"24 момичета за 7 дни" от Алекс Брадли

"Опиянена от теб" от Силвия Дей

"Къде си, Аляска?" от Джон Грийн

"My Wattpad Love" (което не се оди като книга, но е с размерите на такава, за това и го включвам.)
"Копнеж" от Маги Стийвотър
"Предимствата да бъдеш аутсайдер" от Стивън Чбоски
"Дивергенти" от Вероника Рот
"Бунтовници" от Вероника Рот
"Бреди да умра" от Джени Даунам
"Предани" от Вероника Рот
"Петата вълна" от Рик Янси
"Лабиринтът: Невъзможно бягство" от Джеймс Дашър
"13 причини защо" от Джей Ашър
"Множество Катрини" от Джон Грийн
"Хартиени градове" от Джон Грийн
"Изборът" от Кийра Кас
"Красив негодник" от Кристина Лорен
"Мъртви преди мрак"  от Шарлейн Харис
"Красив непознат" от Кристина Лорен
"Град от Кости" от Касандра Клеър
"Елитът" от Кийра Кас
"Заедно на път" от Сара Десен
"Опасна дарба" от Найери
"Слушай" от Сара Десен
"Кралици на красотата" от Либа Брей
"Тайният кръг" от Л. Дж. Смит
"Ромео и Жулиета"от Уилям Шекспир
"Бел Ами" от Мопасан
"Декамерон" от Джовани Бокачо
"Дон Кихот" от Сервантес
"Истината за завинаги" от Сара Десен
"Ад" от Данте
"Домът на Мис Перигрин за чудати деца" от Рансъм Ригс
"Парижката Света Богородица" от Виктор Юго
"Тартюф" от Молиер
"Обсидиан" от Дженифър Арментраут
"Червено и черно" от Стендал
"Криворазбраната цивилизация" от Добри Войников
"Капитанската дъщеря" от Пушкин
"Оникс" от Дженифър Арментраут
"Синдер" от Мариса Майър
"Евгений Онегин" от Пушкин
"Хамлет" от Шекспир
"Скарлет" от Мариса Майър
"Шинел" от Николай Гогол
"Робинзон Крузо" от Даниел Дефо
"Граф Монте Кристо" от Александър Дюма (който чета за втори път, цялото произведение)
"Опал" от Дженифър Арментраут
"Фауст" от Гьоте
"Мъртви души" от Николай Гогол
"Крадецът на книги" от Маркъс Зюсак
"Българи от старо време" от Любен Каравелов
"Прелестни създания" от Ками Гарсия и Маргарет С.
"Град от пепел" от Касандра Клеър
"Quédate a mi lado" от Ноелия Амарийо
"Единствената" от Кийра Кас
"Пазителят" от Лоис Лаури
"Жега" от Ричард Касъл
"Аз съм пратеникът" от Маркъс Зюсак
"Фор" от Вероника Рот
"Ще те чакам" от Дженифър Арментраут
"Без Хоуп" от Колийн Хувър
"Лабиринтът: В обгорени земи" от Джеймс Дашър
"Лабиринтът: Последният кандидат" от Джеймс Дашър
"Крес" от Мариса Майър
"Сняг вали" от Джон Грийн, Морийн Джонсън и Лорън Миракъл
"Основа" от Дженифър Арментраут
"Делириум" от Лорън Оливър
"Пандемониум" от Лорън Оливър
"Реквием" от Лорън Оливър
"Предсказанието" от Александър Дюма
"Уил Грейсън, Уил Грейсън" от Джон Грийн и Дейвид Левитан
"Отпор" на Дженифър Л. Арментраут
"Създадена от дим и кост" от Лейни Тейлър
"Целувка за Ана" от Стефани Пъркинс


(Книгите са подредени хронологично във времето, от началото до сега)
Според статистиката, която се води в Goodreads, през 2014 съм прочела цели 77 книги. Хора, 77. Повече, от колкото някои хора са чели през целия си живот. Трябва да призная, че съм горда. 
Множко са, да. Сега си давам сметка, че това са наистина много книги. И си пожелавам сама да надмина този рекорд през 2015. Но сега време да ви кажа кои от всички са ми най-любими, като няма да ги класирам, просто защото не мога да си избера. 
"Дивергенти", първата част от трилогията. Всички знаем, че тя винаги е най-добрата. Но...имам някакво вътрешно чувство, което просто не ми позволява да кажа това. Избирам именно нея, защото обичам началото. Защото обичам разказа, историята, завръзката. Запознанството на Трис и Тобиас. Иска ми се да кажа "Предани", и бих го казала толкова искрено, колкото и "Дивергенти", но просто ми беше страшно тъжно в края. Между другото, мислех си, че съм прочела поредицата миналата година и останах шокирана, когато я видях с тазгодишна дата... Колко бързо лети времето!
"Крадецът на книги", това е книга, която по някакъв начин промени виждането ми, накара ме на се замисля и направи лятната ми ваканция красива. Изключително смислена книга, отразяваща реалния живот на хората през Втората световна война. С красиви герои, пазещи в себе си история, която трябва да бъде показана на колкото се може повече хора! 
"Изборът". Книгата определено не е написана с най-блестящия стил, но за мен тя е един сантиментален спомен. Поглеждайки към корицата си спомням за вятъра на морския бряг, шума на морето и... принц Максън, разбира се. Обичам Максън толкова, че си кръстих компютъра Максън.
Друга със сантиментална стойност е "Кралици на красотата" от Либа Брей. Книгата е наистина увлекателна и забавна, осмива по брилянтен начин днешните конкурси за красота и самите участнички, всички критерии, които трябва да отбележат като изпълнени, за да се доберат до върха, а също и неспособността им да правят каквото и да е било по-различно. Четох я докато пътувах из Франция, Италия и Испания, и ми е любима също по тази причина. 
"Обсидиан". Тази книга показва колко много обичам романсът, независимо дали е пропит със стереотипи или не. Понякога човек просто се нужда е от тях. С тази книга си получих дневната доза. До сега не бях чела книга за извънземни и не бях сигурна дали ще съм окей с нея, но...за бога. От поредицата в момента ми остава само една книга и нямам търпение да я прочета. Надявам се в бъдеще да намеря време и да се върна към нея. 
"Крес" от Мариса Майър. Влюбих се от първите 10 страници в "Синдер". Никога не съм имала проблем с това, че са фантастичен преразказ на детски приказки, напротив. Това ме подтикна да грабна книгата от лавицата в библиотеката и да ѝ дам шанс. Втората книга, "Скарлет", също ми беше интересна, но "Крес" е върхът на тортата. Нямате идея колко много обичам Трън и Крес, Синдер и Каито. Начина, по който са вплетени всички сюжетни линии и се включват някакви мънички подробности от предните книги! как ще дочакам до следващата от поредицата?
"Капитанската дъщеря". Не очаквах да заобичам роман от задължителната литература. Като цяло тази година имаме хубави произведения и съм съгласна с мнението на майка ми и леля ми, че те ще останат в паметта ми и са като цяло най-интересните в училище. "Капитанската дъщеря" просто ми се струва изключително реална история, красива. Докато я четях си отбелязвах много, много цитати, но за съжаление се наложи да я върна и не можах да ги препиша. Добър повод да я прочета отново. 
"Сняг вали" пък ми е любима, защото е тематична и ми попадна в ръцете в точното време. Трите истории, от които се състои, са тази сладка доза, от която се нуждае всеки един в студените зимни сутрини. И обожавам отделни истории, които имат нещо общо помежду си или накрая героите се събират, както стана в тези. Просто... направо ми се прииска да има снежна буря и да съм във влак, и по някаква причина да сляза и да отида в най-близкото заведение с група мажоретки с едни и същи имена. Това е усещането след последната страница, повярвайте ми. 

И мисля, че това са книгите, които ми направиха най-голямо впечатление тази година. Нямам търпение. Нямам търпение да стане 2015, за да започна новият списък с желани книги, да издадат всички книги, които очаквам с огромно нетърпение, да започна нови поредици, да се запозная с нови герои и да посетя още някое кътче от света. И в тази връзка, ето няколко от книгите, които очаквам и нямам никакво търпение: 
- "Winter" от Мариса Майър, четвъртата книга от "Лунните хроники". Обожавам тази поредица. Надявам се само да не залъгват читателите и да е с обема на "Крес", моля, моля, моля. Все още нямаме корица за книгата, камо ли дата на излизане, но според издателство Егмонт ще я имаме около ноември. Това е тъжно. Но все пак ще имаме книгата, нали?
- "Елинор и Парк", слушам за тази книга цяла година, и, разбира се, аз ще я прочета много по-късно от Booktube, но все пак се радвам, че до нея ще се добера най-бързо - още през февруари. 
- "Разбий ме" от Тахере Мафи, също и останалите от трилогията, защото ми писна да слушам колко прекрасна е без да мога да я имам в ръцете си и да се уверя с очите си. 
"Ние, лъжците" на Е. Локхарт. Същата причина. Нямам търпение за февруари!!
- "Мисти" от поредицата "Саванти", която започнах, ако не се лъжа, по-по-миналата година. Не знаех, че ще има четвърта книга, за това си беше огромна изненада. 
- "Принцът и стражът" и "Кралицата и любимката", просто... обикновено тук, в България, не се превеждат кратките разказчета в допълнение към поредицата, но първо преведоха "Фор". Сега тези... Мисля, че съм в рая.
"The Dead and the Gone ", "This World We Live In" от поредицата "Last survivors". Имам първата книга от базара и не съм я прочела, но обичам сюжета и съм убедена, че ще ми допадне.
И да, както може би забелязвате, повечето са от Егмонт и Ибис. Не се и съмнявам, че други издателства ще пускат страхотни книги, които сто на сто ще си купя, но от Егмонт са повечето поредици, които обожавам, и... на кратко - обичам това издателство. Много. (А и те много мило предоставят на читателите с издателските планове с дати, заглавия и допълнителна информация. Оценявам това високо.)

Ще продължа да вярвам в себе си през 2015 така, както вярвах и през 2014. Може дори да увелича предизвикателството в Goodreads с 10-15 книги... може би. И във връзка с тази моя... мания, ако мога така да го нарека, мисля да започна да пиша повече сериозни постове за книги тук. Освен, че ще включвам по някоя дума в daily постовете, не е лоша идея да започна с ревюта, препоръки и подобни. Не зная, вие кажете. Бихте ли искали да четете подобни неща? Какво ще ви бъде най-интересно? напълно отворена съм към идеи и препоръки!
И... сега официално казвам довиждане, а не сбогом, на всички герои от книгите, на самите тях, с обещание да се върна към световете им след като обиколя още няколко стотин. На вас, читатели, ви желая една красива и успешна 2015-та, изпълнена с усмивки, любов и книги.