"Полудив" от Сали Грийн - Ревю

Натан Бърн е отново тук. Преследван, мразен, изплашен, добър и лош, но най-вече див.

Благодарение на издателство "Колибри" имах възможността веднага след "Полулош" да се впусна във втората част на трилогията - "Полудив", заради което успях да забележа преминаването на главния герой от едно състояние в друго ясно и съкрушително, както е за него.
(Тъй като това е рецензия за втора книга от поредица, следващите редове могат да съдържат части от сюжета!)

Макар че в благодарствената част и на двете книги пише, че Грийн няма голям опит с писането и това е нейно сравнително ново хоби, аз намирам стила ѝ за забележителен. Като изключим малките "трикове" (като второ лице, единствено число в първата и последната глава), с които украсява текста, думите ѝ са сякаш свързани по такъв начин, че взимат дъха. Изключително завладяващо. Искреният глас на Натан както в първата част не го предава, а завладява читателя и подклажда интереса му. 

В "Полудив" виждаме Натан след голяма за него промяна - вече притежава даровете и е пълноправен магьосник. Въпросът дали е добър или лош остава на заден план, докато на преден излиза нещо по-голямо - дарбата му да се превръща в животно. 

„В началото ми се струваше, че то иска да отнеме тялото ми. Но не е така. Ти просто откриваш друга част от себе си. По-естествена. По-древна. Тази част от теб, която принадлежи на земята.”

В сравнение с предишната книга тук второстепенните персонажи са изградени върху по-здрава основа и ми се струват по-комплексни. Има повече интриги и благодарение на герои като Гейбриъл, Аналис и Меркюри действието на моменти граничи с някоя екшън комедия, а това ми допадна изключително много. Много от главите са такива, че реагирах точно както е описана реакцията на Натан - пулсът ми се забързваше, исках да стана и да ударя някого, стисках челюст в напрегнати моменти. Все едно изписаните думи са команда.

Докато в "Полулош" сюжетът проследява по-скоро израстването на Бърн физически, то тук развитието на психическа основа е много по-осезаемо. Събитията още от самото начало на книгата помитат Натан и го вкарват в битка, която не би трябвало да е негова. Но не само те са фактор в промяната - хората, които го заобикалят, особено Аналис и Гейбриъл, влияят на Натан много повече от който и да е друг персонаж.
Чувствата ми към бялата вещица са все толкова негативни, колкото бяха и преди, дори малко повече. Идеализираният ѝ образ не се натрапва толкова на читателя, но е запечатан неприятно в съзнанието на Натан и идеята да я "спаси" от мъртвешки сън се превръща в негова главна цел. Цялата любов към Аналис е доста плоска и като че ли едностранна, въпреки всичките моменти на героите заедно. Има нещо, което ме кара да поставям всяка нейна дума под въпрос.
Вероятно това, че книгата ме накара да се замисля с какво са по-добри белите магьосници, които убиват наред черни с предтекст "защита". И в крайна сметка винаги ли етикетът "черен" значи, че си непременно лош?
От друга страна най-любимите ми глави са тези с Гейбриъл и Натан, дори само когато водят най-обикновен диалог. Или спорят. Без значение какви са сексуалните наклонности на французина, връзката му с младия магьосник е невероятно сладка. Обичам колко държи на него и как е готов да се подчини на всяко негово нареждане, независимо от това дали ще му коства живота.
"Полулош" е изключително силна втора книга от трилогията - взима дъха на читателя и не напуска мислите му дори след последната страница. Най-вече предизвиква интерес за финала - грандиозен, по-тъмен и по-див.