петък, 28 февруари 2014 г.

“През цялото време си мълчах и пак ме цитираха погрешно.”

— Стоян Миленков

February Favorites - Стотици аромати

Не е реално колко бързо прелетя и този месец, който ще запази своите прекрасни моменти, преживяни от всички ни. И както се сещате, или съдейки по заглавието, разбира се, време е да споделя своите любими неща от изминалия прекрасен и наистина натоварен Февруари. Списъкът е дълъг и ако трябва да класирам нещата, които съм избрала, би било невъзможно. 

Козметика.

Признавам, този месец не бях отворена особено много към експериментиране с различна козметика, тъй като благодарение на любимите ми момчета от класа и едно червило пострадах. Но нямаше как да пропусна да си взема "Le Caramel" - най-най-най-уникалния душ-гел, който някой някога може да създаде. Изключително наситената му миризма на карамел напоява въздуха в цялата ми баня за часове напред, а кожата ми придобива изключителна мекота и съвсем лек, деликатен аромат. Кредит за това давам на Виктория от Avery's bouquet of words, която писа за него в своите месечни януарски favorites. Продуктът можете да намерите във верига магазини DM на цена около пет лева. 

Получих като подарък и още един от душ-геловете на Avon от серията Senses - "Mistique". Ще се повторя, но всеки един от тази серия е вълна от невероятни аромати и приятно усещане след баня. Роза Гардения, Жасмин, Праскова и Ванилия влизат състава на ароматния продукт. Не съм сигурна за цената, но предполагам, че е не повече от 5 лева.

От както започна втория срок, и с него втората смяна, имам по-голяма възможност и като цяло време да стана и да се подготвя качествено за училище. И освен обичайното дописване на домашни и четене, отделям време на грима си. Този месец ежедневният ми вид се състоеше от любимата ми пудра за лице от Avon - "Ideal Flawless" в цвят Light medium. Не е брашляна, разнася се изключително лесно и стои симпатично. 
Нещо ново е очната линия, с която се сдобих в началото на Февруари - продукт на "Essence".

Като изключим малкия ми опит в нанасянето ѝ (трябва да отбележа, че 65% от опитите ми са успешни!), издръжливостта ѝ е 5-6 часа, съдейки по учебния ми ден. Изтрива се лесно от очите (нямам идея защо те се изтри от ръката ми два дни), но може да бъде избърсана и размазана много лесно с пръст. Можете да я намерите в парфюмерии или дрогерии на цена между пет и седем лева. За финал използвам любимата ми спирала на "Golden rose" - City style. Не е нещо ново в

репертуара ми, но тъй като този месец опитах и няколко други на различни марки и останових, че тази е най-качествената, реших да я включа в списъка. Ефекта ѝ е за обем и извиване. Както очната линия, можете да намерите спиралата в повечето дрогерии и парфюмерии на стойност под пет лева. 


Пролетното време носи у мен усещането за нежност, светлина и топлина. За това се старая да използвам по-топли тонове лакове за нокти и това са три от любимите ми за този месец. Гелообразният лак от Perfect е в цвят номер 74. Обичам го, тъй като изсъхва бързо, много важен за мен фактор, и издържа най-много от останалите, подложен на домакински труд. Вторият, на марката Golden rose - "Sweet color", е цвят 29. И последен, на същата марка и от серията "Jolly jewels" - цвят номер 102.

Аксесоари.

Февруари бе изключително топъл и слънчев месец, за това почти всеки ден не изпусках възможността да понося чифт от любимите си очила. За да ме предпазят от слънцето или само като аксесоар върху главата - те са стилни и свежи. 
Освен това малките шнолки-цветя от плат са едни от любимите ми аксесоари за всички времена. Особено когато косата ми е къдрава.

Просто захващам бретона си назад и закачам едно от тези прекрасни допълнения. Забелязва се, смятам го за изключително сладко и свежо. А в случай, че ви писне - вършат страхотна работа като брошка или аксесоар за училищната ви чанта. Малко красиви детайли никога не са излишни. 
Месецът на финалните разпродажби и този път не ме разочарова. Освен прекрасните блузи, няколкото пухкави жилетки и обувките, с които се сдобих след приятно обикаляне по магазините с приятелки, в H&M намерих страхотен комплект с девет различни по големина и вид чифта обички. Дори и като привърженик на по-големите халки, нямаше как да подмина тези малки и ненатрапчиви бижута, за които платих само пет лева. Декоративните камъчета са в син и бял цвят, а тези с топченцата са в три размера.
Книги. 
Както казах - този месец преминах втора смяна в училище, което значи учене до късно през нощта, късно ставане и никакво време за четене на книги. Въпреки всичко обаче аз намерих начин да започна новата си любима поредица "Дивергенти" от Вероника Рот. Снимка на първата книга не мога да ви покажа, тъй като я заех на приятелка, но съм убедена, че много от вас знаят как изглежда. В момента чета втората - "Бунтовници", и тайно плача в моментите, когато се сетя как моя приятелка ми каза за края. Но спокойно, няма да бъда гадна. Просто ще кажа, че е по-зле дори и от "Игрите на глада". Но аз все още обичам Фор. "24 момичета за 7 дни" е друга книга, която прочетох на един дъх в началото на Февруари. Разказва се за 18-годишно момче, което няма дама за бала и чиито приятели правят имейл, за да му помогнат. Той е задължен да се срещне с 24 момичета в рамките на една седмица, но освен дама за бала, в този срок той получава много повече, от колкото е очаквал. Нямам си и понятие дали Алекс Браун има други книги дори на английски, но идеята на тази ме грабна и я прочетох с удоволствие. 
"Грегор горноцемеца" е първата книга от нова поредица на авторката на "Игрите на глада" Сюзън Колинс. Която аз все още не съм прочела. В поста ми е само защото ми я препоръчват от изключително много време и от месец насам се опитвам да стигна до нея, но винаги изкача някоя мааалко по-вълнуваща книга. Тържествено обещавам, че през Март ще я прочета.

Филми. 
Както може би знаете от предишните ми постове - този месец беше премиерата на "Академия за вампири" по едноименната поредица книги. И, разбира се, аз го гледах още на премиерата. И след това още веднъж, което само показва колко обичам филма. Като тръгнем от актьорите та чак до предаването на книжното съдържание. И Димитрий Беликов. Единственото нещо, което ме разочарова, бяха при-хрътките, които изглеждаха малко смешно, въпреки ужасяващия си замисъл. В книгата са представени като кръвожадни и грамадни. А не така.
"The Breakfast Club" е другият, макар и изключително стар филм, който ме зарадва този месец. Гледала съм го няколко пъти назад в годините, но никога няма да ми писнат диалозите, които водят главните герои, нито историите им, актьорите или брилянтната игра. Филмът заема едно от челните места в списъка ми за най-добри филми на всички времена. 

Музика.
Музиката продължава да бъде неизменна част от ежедневието ми каквото и да правя. Въпреки факта, че изгубих някъде слушалките си. Ще се постарая да се сдобия с нови в най-скоро време, но сега ще покажа песните, които слушах най-много през изминалия Февруари. 

За настроение. 

Основния и най-силен фактор за доброто ми настроение този месец беше времето. Нека признаем, няма как да не излезеш от дома без усмивката си, когато вън грее топло слънчице, няма вятър и не ти е студено по тениска. Освен това цял месец стаята ми бе напоена с миризмата на прекрасни зюмбюли. За мое съжаление остана само един жив, но пък лилавата ми стайна теменужка още краси бюрото ми. 
Занимавах се часове наред, заедно с баща ми, върху няколко огромни пъзела с прекрасни изгледи - единия на кораб, плаващ в океан, другия - крайбрежието и къщи в Италия, и третия - красива гледка от Гърция. Сега корабът е в моята стая като постоянен декор до един от рафтовете ми за книги, а другите два отстъпих за декорация на някоя от останалите ни стаи. При всяко положение настроението, което придобивам, когато погледна всеки един от тях, е прекрасно. Нямам търпение да дойде лятото и да поема по дългия път я към Гърция, я към Италия или Испания. 












Не ми остава друго, освен да пожелая на всеки един от вас, който е отделил няколко минутки, за да прочете поста, невероятен и изпълнен с незабравими моменти Март. Надявам се на успехи, щастие и повече късмет, от колкото можете да предположите! Целувки! 

сряда, 26 февруари 2014 г.

Маймуни в стая 613, до "Съдби на кръстопът"

"Ай стига с тоя тъпанар", изкрещя най-добрата ми приятелка в час по испански, докато аз обяснявах на сеньор Ромеро как една от десетките ми рибки се казва Фор. Вече сериозно обмислям да замлъкна за момент, докато Лина забрави кой е Фор (знам, че четеш това), и на 21 другия месец отново ще ѝ понадуя главата. Обещано.
Фактически тази нощ спах едва два часа, за това, моля ви, не очаквайте от мен кой знае колко смислени изказвания. Като се замисля, аз никога не се изразявам смислено. Забравете тази бележка. 
За мен от днес е петък - без домашни и всякакви задължения, които биха затормозили мен и евентуално някоя бъдеща жертва, върху която бих могла да хвърля гнева си. Не е нещо интересно, наистина. Просто изглежда, че Костандиева няма да се появи тази седмица, а това автоматично навежда на мисълта, че ще имам по минимално един свободен час през четвъртък и петък. Английския няма да обсъждам. А по испански съм готова от снощи още. За сметка на това, че забравих за днешното контролно и седях като мишчица и учих глаголчета. Които не фигурираха в нито едно от дадените упражнения. Вместо това имаше някакво много... елементарно упражнение за думи. Но кой да ти знае, че "лавина" е "lavina"...
"Господине, тези панталони очертават перфектно изящния ви задник", каза Христо на дон Алехандро, за което благодаря, сега мисля, че няма да се отърва от картината. За ваше сведение, при тази забележка господина се изчерви и побърза да седне на стола си, за да не оглеждаме задника му. 
Атракция днес беше една от съученичките ми Аглика, която някои от вас биха разпознали от "Съдби на кръстопът", излъчено на 25-ти. Да, да, онази, която вървше след чичкото и викаше "Ама какво става, тате, кажи ми какво става. Какво става?", и най-накрая се изцепи "... и такива шитове". Днес цял ден вървя напред-назад и пита учителите дали са гледали сериала миналата вечер, дори и да получи достатъчно внимание от учениците. Класния изрази ясно забележките си по играта ѝ и заедно се ядосвахме на невероятно безсмислената история. Ще се отклоня от темата, но, извинете ме, ако някой застане пред вас с крайно мазна и нагла усмивка (която ви се иска да размажете като муха на стената, хъхъм) и ви каже много спокойно и горделиво, че е спал с жена ви, вие няма да отговорите "Еми добре, кажи кога да ти дам 2000 лева". 
Връщам се към Аглика, която продължи да разпитва до последния час. И аплодирах от сърце Илиева, която с насмешка се обърна към нея и гръмогласно из"не"нка. (и за всички, които познават и мен и Аглика - аз нямам нищо против, просто ми беше крайно забавно; само да не стане бой утре). 
Най-сетне свършихме и проекта по физика, предадохме го и мажем да дишаме спокойно. Поне до другата седмица, когато ще ни подложат на ужасяващо притеснително изпитване на целия раздел. На дъската. С маркерче. На испански. Философията ми тази година е "Карай, да минава", за това стискам палци да съм една от първите изпитани и да дишам спокойно следващите часове, губейки времето в писане на много случайни текстове (те никога не са случайни, аз просто не знам как се казва нещото, което пиша, и за това). 
Теди започва да ми липсва. В Португалия е едва от няколко дни, но вече присъствието ѝ на
чина пред мен започва да се забелязва много. А пък ако не ми и донесе подарък като се върне, вече не отговарям. (Теди, и ти го четеш, знам. Бъзикам се. Искам само билет до Португалия. И да помолиш приятелката ти да ме приюти, за да не харчиш пари допълнително за хотел. Wink.)
Сещам се, че не съм говорила за новия наркоман от доста време. Може би защото не идва на училище, кой знае. Ептен не помня как изглежда, аз и без това не мога да запаметявам човешки лица. Та както и да е, днес се оказа, че класния е помолил родителите му да оттеглят молбата за присъединяване към нашата институция, което значи, че повече двадесет и седми номер в моя клас няма. Както и единадесети. И дванадесети. Карайки го така, скоро ще ни закрият паралелката и ще ни разпръснат по класовете. Защото ни е весело.
Споменах, че тази нощ спах само два часа, нали? Може да ви се стори лудост, но "Лудориите на Зак и Коди" са виновни. Не, не го гледах цяла нощ. Просто имам навика да си пускам филм вечер, и тъй като съм изгледала всички епизоди на Свръхестествено, уцелих "Призракът от стая 613" на това детско. Разбира се, хвана ме шубе. И осен това забравих да погледна часовника и да видя колко е часа, та да си легна. И така стана два и половина. The end. 
Искам само да ви кажа, че ако търсите пример за талантлив човек, който може да напише пост, пълен с несвързани и напълно малоумни неща, то тогава можете да кажете моето име. С удоволствие ще позирам за снимки, стига да снимане левия ми профил и да боравите много, много добре с фотошоп, защото иначе ще ви съдя за направени без мое разрешение снимки и ще намеря начин да ви съсипя чрез агенцията по труда, защото се съмнявам, че имате разрешително да работите за списанието, което иска да ме публикува. Вие шестнадесет (от днес петнадесет) годишни работещи маймунки. Аз също искам работа. 

вторник, 25 февруари 2014 г.

Дженифър Лорънс яде Мак Доналдс на покрива на Цитадела

Разочаровам се сама от себе си поради факта, че вече н-ти ден започвам пост, който не довършвам. Сега мислите ми са разпилени на всички краища на планетата и по обичай няма да кажа нищо съществено или нещо, което ме вълнува. Освен, че вече нямам никакви сили да дочета "Бунтовници", нищо, че има още една книга. Преди ден-два, в деня, в който си взех втора и трета книга, една приятелка съвсем случайно ми издаде края на трилогията. И искам да ви кажа, че дори и края още да не е дошъл, всеки път когато прочета сцена между Трис и Фор едва се сдържам да се запратя книгата по стената. Безумно. 
Някой би ли ми казал как, при положение, че се разказва от гледната точка на Трис, тя ще умре? Какво? Книгата свършва по средата на изречението ѝ ли? Разкъсвам се заради Тобиас. Колкото и грешно да ви звучи, ще се чувствам по-добре ако той умре пръв, за да може тя да не го остави да страда в опропастен Чикаго. 
Книгата е изключително вдъхновяваща. След края на първата част вече имах толкова много идеи за история от този жанр, че грабнах първата тетрадка, която попадна в полезрението ми, и започнах да изливам мислите си. Сега съм на трета глава и тръпна от нетърпение да започне съществената част. Жалко, че никой никога няма да прочете това. 
"Дивергенти".
Ъм, аз принципно смятах това да е заключението и много мазно да се измъкна от темата
(ахаха), но последен въпрос. Само аз ли след прочита се чувствам като Дивергент? Искам да кажа - не мога да бъда контролирана (до една или друга степен), между много решения съм и в крайна сметка поемам по свой собствен път и така нататък... Кажете ми, че не съм сама. (Когато вляза в кастата на Безстрашните от Ева ще се преименувам на "How much", защото не знам колко страхове имам. If you know what I mean. Four. 1, 2, 3, Four.)
В момента си мисля как е възможно да забравя или просто да не намирам подходящ начин да кажа всичките неща, които са ми на ума. Окей. Имам отличен на презентацията по информационни технологии. Имам още една на входното, единствената в класа. Имам пет на тест по испански. На кой му пука за оценките? Според мен важно качество в човешкия характер трябва да бъде способността да отсяват важното от незначителното, което е непостоянно, което хората ще забравят и няма да повлияе на живота им по фрапиращ или дълготраен начин. От личен опит казвам, че неща като оценките, например, могат да докарат до ръба всеки с малко по-слаби нерви и склонен да се вслушва в мизерното мнение на простаци и малоумници около себе си. Направих тази грешка, хванах се за това да бъда добра, състезавайки се с най-добрите. Историята свърши в болница на системи, докато човъркат в стомаха ми с тръби, пия хапчета и се чудя къде да се скрия, за да не ме види никой. Докато всички говорят как играя, за да избягам от теста по испански. Да, да знам, че сте го казали. Все още има добри души, които са благосклонни да споделят с мен. И не, няма да ви направя нищо. Мнението ви вече не струва пукната пара. 
След като прескочихме момента със споменаването на успеха до сега, трети час ни беше свободен, един вид. Зам. директора влезе за максимум пет минути, колкото да ни каже да преписваме и да бъдем тихи. През останалото време аз снимах и се занимавах с тухлата/телевизор (вмятам, че е уникален) на най-добрата ми приятелка, докато до мен момчетата се заливаха от смях на домино. Нека бъдем зрели и да издигнем обществото до ново ниво. Което фактически ще бъде няколко под това, на което сме, с малко късмет най-близкото отрицателно число до нула. Амин. 
Английския с моя клас никога не се е броял до час като става въпрос за преподаване. И днес не беше различно. Да, госпожата, чието име знам само защото момчето, което харесвах преди има същото (Мария, а си гъкнала, а съм ти взела водката), ме изпържи да пиша на дъската. Просто надрасках няколко думички и ги преведох, докато тя говореше с трима за някаква олимпиада, и незабележимо се върнах обратно на мястото си на последния чин. От там ѝ махах весело, докато обсъждах... баба Ванга. Чувствам се... медиумски. 
Оказа се, че Костандиева си е тръгнала по спешност, което допринесе за вечерното ми настроение не само защото не се наложи да се справям с неадекватността ѝ цели 40 минути, а и защото ни разпуснаха от последните два часа. Изхвърчах от училището със стотици километри в час и адиос-нах всеки в близост от пет квадратни километра, докато танцувах на седалката си, пеейки Get lucky. 
И вечерях Мак Доналдс, което си беше перфектния завършек на учебния ден. Прибрах се до нас и бих път до Софийския университет с метрото, за да взема някаква книга, като с рестото се почерпиш щедро. Без грешни изводи, ядох сандвич на стълбите, защото нямаше място вътре, а  метрото щяха да ме сплескат задници. 
И така, преполовила съм утрешните си домашни и дори не съм докоснала урока по физика, на който ще ме изпитват, но да живее мързела. Тепърва планирам да се съсредоточа върху тетрадката с тийн-фикшъна, докато оплаквам загубата на любимите ми слушалки и невъзможността да си пусна музика и иначе, тъй като сестра ми спи. 
Оу, оу. За малко да забравя. Зарибена съм по Thief, ако ви говори нещо. Имах възможност да мина една глава на Плейстейшъна на един приятел и сега оплаквам съдбата си за дето е двадесет и пет гигабайта, ако я изтегля компютъра ми официално ще загине, а аз искам. Защото искам. Жалко, че изхабих желанието си за рождения ден. Щях да се моля за нов компютър. Рест ин пийс поредна мечта. Рест ин пийс.
Оу, оу. За втори път. На излизане от метрото, докато вървях към ескалаторите, покрай мен профуча някакъв непознат и щях да припадна от прекаленият адреналин. Беше едва ли не точно копие на Тео Джеймс. Онзи Тео, който е на десктопа на лаптопа, телефона и таблета ми, за за когото говоря от дни насам без да спра и когото, между другото, сънувах тази нощ. Трябваше да стигнем до някаква изоставена постройка до Цитаделата на Аскетите (dumbass, Тео Джеймс е Фор във филма на "Дивергенти"), бяхме сами и аз разполагах единствено с джобно ножче (иронично - твърде много книги за мен), докато той все едно носеше цял снаряд пистолети. Разбира се, обсадиха ни малко преди финалната дестинация, при което трябваше някак да се справим без да изложим на опасност останалите от лагера ни. И понеже аз не можех да боравя с пистолет, се вкопчих с ризата му, подпряла гърба си в неговия, и крещейки, ритах наред всички, които ни нападаха в гръб. Разбира се, невъзможно беше да победим. Събудих се малко след като двамата вместо да влезем в постройката се качихме на покрива ѝ започнахме да спорим колко инатлива съм. 
Чакам аплодисменти за изобретателността на съня ми. Ще стане от мен мислител, казвам ви. 
(Джен никога не може да присъства твърде много пъти в един пост. Тя практически никога не е достатъчна. Wink)

събота, 22 февруари 2014 г.

“Чудя се понякога къде е границата между момента, знаейки,че не бива и следващият момент, когато знаеш, че нищо не може да те спре…”
Ф.Скот Фицджералд

Юрая кара с превишена скорост

Животът ежедневно ме среща с идиоти.
И да, в момента визирам няколко невероятни (в лошия смисъл, ако има такъв) индивиди, чиито имена няма да назова. Те сами ще се сетят след като кажа, че имам огромна скапана синка на врата, и че не ми е приятно да ме гъделичкат, докато се задуша. Или пък да лягат върху мен. И да ме провесват през прозорци. И да ме забъркват в скандали. И да ме поставят в центъра на скандалите без да си имам идея къде съм. 
Но преминавам това с един от онези много типични жестове с ръка, които правя. Както и да е
Никакви подробности за четвъртък, няма нищо интересно или дори впечатляващо поне мъничко. Вчера преживях единствено благодарение на желанието си да се прибера вкъщи и да дочета "Дивергенти". Смехът, причинен от нелепия проект на момчетата от класа ми, "Картофо-хвърлячка", удължи живота ми с още няколко месеца. Също и петнадесетте минути, които прекарахме като маймунки на прозореца на класната стая преди последния час по математика. Половината клас се нареди по прозорците с изглед към двора на училището, където в този момент имаше стълпотворение от деца. Чудя се кои бяха по-малки - ние или те. През цялото време си викахме, плезехме се и се снимахме дори, докато дечурлигата отдолу ни показваше средни пръсти. Едно момченце дори се опитваше да ритне футболната си топка до четвъртия етаж, за да ни уцели. 
Две момченца, на максимум 3-4 годинки, се състезаваха с количките си, а аз им виках "Превишена скорост, превишена скорост, някой да се отзове, полиция, полиция!". На пук на мен един от лудите шофьори просто слезе и се изпишка. Все още съм поласкана.
Мразя геометрията. Така де, мога да се гордея с факта, че знам теореми, правила и така нататък, но, извинете ме, няма как да не се объркам като ми вкарат десет триъгълника някъде-си и ме накарат да открия лицата и там каквото на някакви тъпи комбинации, като медиана, симетрала седем. Дъа. 
Вечерта, след като се прибрах от училище, реших, че въобще не ми се губят няколко часа на земята, в абсолютно бездействие, дори и да имах 100 страници книга за дочитане. За това използвах невероятния си чар (аха) и убедих родителите си да отидем на прожекцията на "Академия за вампири". Радвам се, че го гледах за втори път, тъй като няколко неща ми се доизясниха (дада, чела съм книгата, но беше през 2008, не ме съдете). През цялото време седях и се хилих, докато сестра ми подскачаше при всеки по-силен звук. Приливът на въпроси от страна на всички обаче беше шокиращ. След прожекцията, докато си пътувахме у нас, семейството ми ме заля с въпроси за филма, героите, Карп, Лиса и заедно стигнахме до заключението, че Димитрий беликов прилича болезнено много на Боянов, бившия ми учител по руски и английски. Ето ви още една причина да съм болезнено влюбена в героя и актьора също. 
Прибрах се в два и въпреки късния час, сърдитите физиономии на майка ми и баща ми, и спящата ми сестра, нямаше как да зарежа "Дивергенти" толкова близо до края. Ще ви помоля да ме извините за спойлерите, които вероятно ще прочетете, но, за Бога, междукастова война? Фор е Тобиас? 
Защо съм от типа хора, които са по-склонни да се влюбят в герой от книга, от колкото в реален човек? Обожавам Фор. Оставете Пийта, дайте ми един Тобиас и няма да закачам никой повече, обещавам. 
Сега, вече прочела една трета от трилогията, се чувствам още по-тъжна докато гледам
трейлъра на филма. Кастът е перфектен, и се забавлявам от факта, че мога да свържа всяка от оказаните сцени с момент от книгата, но излезе ли, ще мога да видя края и на книгите и на филмите. А мразя краища на каквото и да било. Плюс това. Гадни сценаристи, режисьори, директори по еди-какво-си. КАК ТАКА НЯМА ДА ИМА ЮРАЯ ВЪВ ФИЛМА? 
В момента обмислям стратегия за най-безопасния начин, по който мога да попитам нашите за следващите две книги, без да остана безкастова на улицата. Защото имам намерение да разбера какво ще се случи с Трис и Фор, и кастите, независимо от обстоятелствата. (Само ако те не включват харчене от собствените ми пари, защото тях ги събирам за Испания, екскюз ми.)
За сега оставам само с предположенията си, всичките много непрочетени книги в библиотеката ми и тези, които нямам, а искам да прочета. Съзнанието ми е толкова сбъркано! 
Рече разбирам защо хората ме гледат изплашено, когато излизам от книжарницата без да си купя дори една книга. Аз съм чисто и просто побъркана. 

(Бай дъ уей, колкото и да съм ядосана на Мария няма как да пропусна да ѝ пожелая бързо оздравяване. Кажете, че просто не съм такъв човек. )

сряда, 19 февруари 2014 г.


Корен от пет хилиди осемстотин шейстдесет и четири е равен на селска завист

Най-сетне завърших всички започнати домашни, моля се на Бог да нямам още за утре, за които да не знам, и се чувствам спокойна и отдадена само и единствено на вас. Дори и да нямам какво толкова да ви кажа. 
Като за начало - вчерашния ми ден мина доста добре, но поради куп домашни за днес се успях да пиша по нито една от темите, които си бях наумила. Не дейли пост, а нещо по-интересно. Но сега ще се наложи да чакате. Нямам спомен какви предмети имах, или точния последователен ред на каквото и да е. 
Разсмя ме това, че новият наркоман се появи. Седна си човека на последния чин кротко и спокойно, и никой не му проговори до шестия, преди който той се отчая до крайна степен, събра си нещицата и си тръгна. (Днес се появи точно за пет минути. Пооплаква се, че му е лошо, и тръгна към някоя-си-там болница при вероятно дилъра му за дневната доза. Жалко.) 
Теста по информатика първите два часа мина приемливо, като изключим факта, че 80 минути се чудих защо има по повече от един верен отговор, и последната минута прочетох условието, че ни е позволено да заграждаме. Беше като все едно съм на конно състезание, само дето с химикалка. 
Оказа се, че само един въпрос има два верни отговора. Аз заградих на всички по два. 
Най-сетне ни позволиха да проведем час в новата стая с интерактивна дъска. За пръв път директорката ни да отпусне пари за нещо добре изглеждащо и в което някой в действителност би могъл да научи/свърши някаква работа. Похвално. Чаках официалното откриване за да разбера колко всъщност се е изръсила и за плазмата и всички стотици книги от библиотеката в дъното на въпросната стая. Просто съм впечатлена. 
Трябва ли да коментирам английския или просто да прескоча? Голяма грешка беше да си казвам името на госпожата, сега не спира да го кудкудяка. 
По рисуване бях измъчвана. Сашко и Христо ме хванаха за ръцете и краката и сякаш цял час не престанаха да ме гъделичкат. И никой не посмя да ми помогне. Дори смотания ни учител. Да живее справедливостта. Защо не успях да им избия по някой зъб? 
Последния час имах с Костандиева, разбира се. Всеки. Божи. Ден. Тая напаст трябва да я гледам. Но вижте, вчера ни хвали колко сме... ъм, бързи? Умни? Организирани? Или просто някой от измислените прилагателни, които често използва. Както и да е. 
От снощи вечерта до днес в дванайсе отлагах всички домашни, и в последния момент, час и петнадесет минути, преди да тръгна, реших, че трябва да се къпя, да се гримирам, да си правя прическа и, виж ти, да уча. Това на пракнита нямаше как да стане, за това зарязах учебниците. 
Аз знаех уроците и без това. 
Постояхме малко време извън училището, заради съвета. Не ни пуснаха няколко минути, след това зяла вълна от безмозъчни телета се втурна към единичната врата да се блъска, взе едно някой ги боцка със запалени клечки за кибрит. Малоумна работа. 
Тъй като първите четири часа бяха намалени по тридесет минути, нямаше време да се случи кой знае какво интересно. Исмаел Перез имаше рожден ден, прекрасен повод да го погушкам много хубаво и да го тормозя за прекрасния му парфюм. Сериозно, как е възможно. За Бога. Освен това той ми писа шестица, нещо, за което го гушнах отново. Той вероятно е един от малкото в това училище, който безрезервно вярва в знанията ми. (Ето за това обичам испанците.)
Часът по биология днес вероятно беше най-тихия в историята на класа ми. Освен, че Костандиева преподаде почти целия урок, се скара само на Бела и Мария (сещате се), и класа се размина без допълнителни задачи и простотии. 
Правих тест по математика. Познайте. Не беше добре. Аз забих на втора задача, дявол да го вземе. от кога 14 е равно на 0? Какво, като ти се получи така? Няма решение? "Майната ти, върни се във втори клас"? Освен това, как, извинете ме, се очаква аз да намеря корен от пет хиляди и еди-колко-си на ум? Без калкулатор, телефон, табличка и така нататък? И не, не съм сбъркала, толкова си беше числото. През цялото време Илиева седеше пред мен и се хилеше злобничко, макар че можеше просто да ми прошепне отговора и никой да не разбере, че това изобщо се е случвало. Но не. Ева трябва да има ниска оценка, защото още не се е роботизирала, нито пък има супер способности да вижда в бъдещето, за да си разбере отговора. Грр.
Като за финал имах физика, от което май ми се вдигна кръвното. Щяха хладнокръвно да ме изритат от групата за проекта по физика, който правя с 5 съученички. Не стига, че аз си правих
устата да сме шест, а не пет, пък сега не ме искат и не ми дават думата дори да помогна или да свърша най-малкото нещо. Аз всъщност нямах никакво намерение да се занимавам със завистливи селянки, каквито са половината, и много демонстративно и нагло се набутах най-отпред и не дадох думата на никой, освен най-добрата ми приятелка, която вероятно е най-свястната между останалите. И Теди също. Теди е меченце. За мой късмет и госпожата говореше само на мен, игнорирайки останалите.
Не искам да звуча злобно или нещо такова, но ми е дошло до гуша от такива, и нямам никакво време или желание да се занимавам и тормозя за техните прищявки. Като ми завиждат за там каквото ми завиждат просто да си напънат задниците малко повече и да постигнат нещо, а не да зубрят за оценката, да седят на последния чин и да наблюдават как се забавлявам, докато злобеят. 
Стояхме в училище с десет минути повече, за дето Лина е шматка и реши да си даде ризата на някаква непозната, която последен час има тест с Илиева. И добре, че я върна, беше на десет минути да закъснее за тренировка по карате. 
На прибиране от училище минах и си купих три пици за вечеря. Сериозно, две останаха. Ще имам и за утре. 

вторник, 18 февруари 2014 г.

“Какъв скъперник е човекът - цени безценното до него, едва щом му посегне друг.”

— Дамян Дамянов,"Ревност"

понеделник, 17 февруари 2014 г.

Библията кара хората да падат по стълби

Забавно е как картинки като тази (встрани), които намирам в тъмблър на абсолютно случаен принцип, са по-вероятната причина да се разсмея, от колкото най-оригиналната шега, която някой от приятелите ми може да измисли. Всъщност всеки път ги свързвам с някой от тях. И да, Скрат. Миналата година това беше един от прякорите на момчето, което харесвах, и до сега се хихикам, когато го видя. 
Въпроса е защо говоря за катерици от средата на ледена пустиня? 
Днес има няколко неща, които искам да засегна за по минута, но вероятно ще литна в друга посока и така няма да стане въпрос. Денят ми беше отвратителен. И не заради "лоша коса", "лоша оценка". Беше си абсолютно непреодолимо, скапано настроение, с което просто се събудих. Нямам идея дали е заради нещото, което съм сънувала, не го помня. Да приемем, че задникът ми е бил много, много високо тази сутрин. 
Най-накрая намерих време за повече от едночасова тренировка, което дойде тонизиращо. Потичах едни тридесет минути, след това карах колело и направих онези обичайни коремни и лицеви, придружени от скучни упражнения под звуците на любимата ми компилация от песни. Може би това е най-приятната част от тези тренировки. Заради това нямах никакво време дори да докосна "Дивергенти", която вече мъча от седмица, мисля? (Чувствам се длъжна да кажа, че книгата е добра, аз съм лузър.) 
Нищо, че започвам училище по обед, аз пак щях да закъснея. Ударих жесток спринт по стълбите до четвъртия етаж преди първия час, и се развиках като луда след госпожата, преди да затвори вратата на класната стая и да ме изгони от час, защото съм закъсняла. По ирония на съдбата беше Илиева. Все още не мога да повярвам, че не се спънах в някой стълба, както става всеки. Божи. път.
Разминах се с изпитване по математика, но логиката ме удари с гръм и трясък втори час и въпреки възраженията и отказите ми да се преместя на първи чин за изпит, се наложи да ми поставят оценка. (Беше шестица, но забравете този факт, не съм го споменала.)
С това късмета за деня се изчерпа. 
Този уикенд отделих солидно количество време за домашното ми по Литература върху Библията. Часове. Стоях две поредни нощи до три, за да пиша, чета и отговарям. (От там дойде и лафа "Какво прави Ония горе?", с което приятелите ми ме поздравяваха. "Напътства хората да не крадат жените. Сериозно, точно това прави"). Все пак го завърших успешно и влязох в училище с гордо вдигната глава заради факта, че никой няма да има и веднъж и мен ще ме похвалят. Фактически, не се получи тооочно така. Оказа се, че Мария ми е дала грешно домашно (Простено ти е, чадо мое), заради което трябваше да чета нови един милион глави и да отговарям на още толкова въпроси в часа по история, вместо да пиша новия урок. 
Не само аз бях с грешно домашно, но и всички, които бяха разбрали от Мария. За това госпожата реши да направи компромис и да оцени и без това малкото написали, между които бях и аз. Само дето тетрадката ми със среднощните писания беше останала у нас, а новите отговори - а хвърчащо, скъсано листче, писани с четири мида химикалка и драсканици. 
Слава на Бога (опа), преподавателката не стигна до моето и оценката ми остана за следващия път. 
Бяха на път да ме задушат в междучасието. Мой приятел реши, че ще е изключително хумористично да легне върху мен на два стола и да ме гъделичка, докато не умра. Оставете разтеклия се грим от сълзите, бях побесняла до такава степен, че можех да го оставя без поколение. Сериозно. Повтори го и последния час, докато чакахме някой да благоволи да ни приюти във физкултурния салон. Беше ме стиснал с крака толкова силно, че ми се зави свят и имах чувството, че ей така ще си припада. И никой от тъпанарите не благоволи да ми помогне. (Освен най-добрата ми приятелка, която спрях, защото рискувах да загубя крайник.)
Но хей, след училище най-накрая платих екскурзията си до Испания (за която мисля, че не знаете). Родителите ми решиха да ми подарят екскурзия за тазгодишния рожден ден, през която ще посетя страни като Монако, Италия, Франция и Испания. Йей.
Бях права, забравих всички важни неща, които исках да кажа. Но нищо, за утре ще се запася със заешко краче, пила за нокти (за евентуално убийство) и слушалки за часа по английски. Боже, да не си бях казвала името на госпожата. Все едно радиото се е развалило. 
“Не се избираме случайно един друг… Срещаме само този, който вече съществува в нашето подсъзнание.”
- Зигмунд Фройд
"Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни" - Джордж Карлин

Има ли човек, който не се е питал поне веднъж какво представлява животът? Какво обитава той, в какво се състои? Защо трябва да живеем и дори с какво нашия собствен би се различил от нечий чужд? Коя е нашата лична есенция от чувства, която трябва да добавим, за да станем "безкрайни"? 
Живеем във времена на парадокс, където всеки би дал своя собствен и отличителен отговор без дори да вярва в него. Живеем в един свят пълен с възможности и с хора, които не могат да го оценят. Хора, които вървят по широки улици, но не могат да разширят мирогледа и представите си. Такива, които се стремят към много, но се радват на малко. Лягат късно и на сутринта стават едва. Хора, които претендират за опазването на природата, но пушат и пият. Смеят се твърде малко и се ядосват лесно, пътуват космически разстояния, но все още не могат да преодолеят това до душите си. 
Всички те знаят как да преживяват, но нямат и представа какво е това да живеят. 
Смелостта да се изправим и да погледнем напред се е изгубила някъде зад рутините на ежедневието. Сивите стени на същите помещения, същите хора и същите действия превръщат дните ни в монотонно дишане, изгубило цвят и желание за онези безценни и разтуптяващи сърцето моменти, които ни карат да желаем да спрем времето, за да запомним всеки един детайл. Моменти, които няма да бъдат забравени или загубени с времето; такива, които ще предизвикват усмивки всеки път, когато си спомним за тях, и след време ще бъдат разказвани с носталогична нотка в гласа. Моменти, които ще преживяваме отново и отново всяка нощ в сънищата си, в продължение на цялата вечност, но те никога няма да изгубят уникалните си нюанси и всеки път ще карат пулса ни да се ускорява. Тези, които ще оставят следа след нас и ще напомнят всеки път, че сме живели истински. 

- Е.К.

събота, 15 февруари 2014 г.

“Някога ще осъзнаеш, че има хора които няма да видиш повече през живота си. Поне, не по същият начин по който и преди.”

Димитрий Беликов ме накара да танцувам по средата на празен мол

Ако кихнеш, докато правиш шпагат, ще го направих много по-добре в сравнение с това да свириш на китара. Няма от къде да знам това, но съм сигурна, че с малко алкохол съм способна да го докажа.
Най-сетне е събота, времето е прелестно, както и настроението ми. Чувството, че мога да направя всичко, се е настанило в съзнанието ми и ме кара да се усмихвам по-широко. Но не мога да кажа на какво се дължи. Просто се радвам, че е така. 
Също за това, че петъчният ми ден, по ирония отреден да бъде "Свети Валентин" мина прилично, и завърши страхотно. Нищо, че не получих валентинка, аз сама си купих. Не се шегувам. 
Сутринта на четиринадесети бях притеснена. Не знаех как трябва да се държа в училище, поради определени обстоятелства, не знаех при кого трябва да отида или кого да помоля за съвет, за това просто изтичах при първите две момичета от класа им и побързах да разкажа. Когато се появи Мария, заедно с майка си. Кълна се, това е една от най-красивите жени, които някога съм виждала (без майтап), но щях да получа инфаркт, когато застана до мен и се здрависахме. Помислих си, че е тук, за да ме смаже, защото съм направила кой-знае-какво. Но се оказа, че е за да се увери, че Мария ще стигне жива до училище. Драмата е, че гаджето ѝ я зарязало същата сутрин по телефона. Почувствах се супер гадно за това, но не знаех как да ѝ помогна, за това просто го нахраних. Малко по-късно го видях пред училище да си танцува, пее и да се хили. 
В часа на Костандиева реших да се направя на устата за домашното, което правих общо шест часа и половина. Станах най-нахално, отидох до нея и си заврях тетрадката в лицето ѝ за да съм сигурна, че поне веднъж тази жена ще оцени труда и времето, което съм хвърлила за предмета ѝ. Тръгнах си с похвали, но ми липсваха овациите. 
На теста о испански се провалих, просто паднах с гръм и трясък. Не бях подготвена на скапаните глаголи, които ни даде дон Алехандро, също и за начина, по който ни представи теста. Единственото нещо, за което съм сигурна, е диктовката и превода, който направих. Не мога да разбера защо времето не е било преимущество на никой. Да не би аз да съм забравила някоя много важна задача? Дори и да е така, по-нисък резултат от две няма, а аз вече съм вързала, така че...
Въпреки статуса ми на необвързана, не се разминах без романтична среща. Ако приемем, че романтична среща е сандвичи в КФС с една от най-добрите ти приятелки, начос и кино. След училище с Теди бихме път до мола и си взехме билети за премиерата на "Академия за вампири". (Попитаха ме дали вампирите не са извън модата вече, но отговорът ми беше категоричен. Чела съм цялата поредица от книги и нямам намерение да пропусна филмовата адаптация и шанса да се посмея на актьорите и сценария) Преди прожекцията пообиколихме магазините. Беше шокиращо, че аз излязох от книжарницата без книги, Теди ме гледаше все едно съм болна. Взех си само корона с цветя и две шноли от намаление, което си беше далавера, вместо да дам двадесет, платих около пет лева и добавих няколко евра към сметката ми за Испания. 
Короната баща ми коментира с "Приличаш на хипи. Ако обичаш, къпи се."
Филма ми хареса, определено. Избраният актьорски състав имаше кусури, но като цяло сюжетната линия беше пресъздадена по интересен начин, без да се изпускат важни моменти. И ме очарова хумора, определено. И Димитрий Беликов, за Бога, той е най-прекрасното същество. (Харесвам го маааалко повече в книгата). О, между другото, саундтрака беше убийствен. Евала за подбора на песните. Още един плюс. 
Среднощната ни обиколка в мола свърши към десет и половина. Трябваше да изчакаме превоза си десетина минути, и за това с Теди тръгнахме по коридорите. Нямаше никой, а и, разбира се, аз цял ден не бях правила глупости, за това просто започнах да танцувам като идиот насред нищото. "Нали знаеш, че има охранителни камери, които се наблюдават?", попитахме се взаимно, при което и двете с бърза крачка се изнесохме. Дано поне съм развеселила някоя бедна, изморена душа по това време на вечерта. Защото си беше картинка. 
След като се прибрах разговарях с приятели и може би до два и половина четох "Дивергенти". Нямам търпение до филма, надявам се да е също толкова добър, колкото и книгите. Актьорите са добре, изглежда, сега се моля да не са изяли най-хубавите моменти. Би било голям пропуск. 
Та, както казах, събота е, аз загубих половината си ден в спане и тъмблър, за това имам намерение да запълня останалата половина с малко свеж въздух, литература и математика. И логика. И История. И всички останали домашни. 
Що за загуба на време. 

четвъртък, 13 февруари 2014 г.

Да стоиш до полунощ е смела постъпка

Ненужните драми правят живота ми десет пъти по-труден и още толкова мен самоубийствено настроена. Нека пия за скапания четиринадесети, изпитването, което ми предстои, и всички онези бедни души, на които им се е налагало да наранят някого, казвайки истината. (В този момент си мисля как ако светът беше разделен на пет касти, аз нямаше да съм от Прямите, защото не мога да говоря истината директно в очите на хората понякога, а от Безстрашните, но само и единствено за да ми сменят физиономията при някой бой. Не обичам да наранявам хората нито физически, нито психически.)
Наздраве.
П.с. Пия сокче Капи с праскова. Да не си помислите нещо.
Понякога не е достатъчно за да си смел, за да кажеш това, което ти е на ума, нали? Нужна ти е сигурност. Да си уверен както в себе си, така и в човека сречу теб. Да съумееш да съобразиш вероятните реакции и да подбереш думите си така че да нанесеш минимални промени. 
Но хората не оставят отпечатъци, те оставят белези. 
Някои биха казали, че животът е осеян с подобни моменти, които ще помним цял живот, такива, благодарение на които някой ден ще се осъзнаем като пълноценни хора. Бих кимнала в съгласие, защото животът е една съвкупност от емоции и преживявания, които сами трябва да изпитаме, за да живеем истински. Но не за това иде реч. 
Тръгнах от никъде, за да се озова тук, в темата за нещастните съвпадения и моят личен избор на смелост, в ролята на отвратителен човек, нанасящ  рани. 
Чувствам се объркана от собствените си мисли. Но не бих очаквала друго в полунощ. Което ми напомня да честитя Трифон Зарезан или Свети Валентин на съответно празнуващите. Аз съм по средата. Ще пия алкохол по средата на кино зала, но не докато чакам приятеля ми да дойде, с него съм или пък сега свършва филма, а защото ще ми се наложи да нанеса белези върху някой, на тази дата, която днес няма да е в моя полза. 
Нямам желание да споделям това тук, не заради нещо лично, а много от познатите ми биха го разтълкували грешно. Не ми се ще да чувам какви ли не слухове за себе си в училище. 
Поставена съм между двама души, които обичам жестоко много. Въпроса е, че избера ли единия днес, то другия вероятно ще бъде крайно съкрушен или поне до толкова ядосан, че да не ми проговори никога. Тук намесвам темата за смелостта. В момента, в който се чувствам психически слаба да се изправя пред страха си да наранявам околните, в момента, в който трябва да зашлевя шамар на някой, не в буквалния смисъл на думата. А по-жесток и болезнен. 
Как хората избират? Хвърлят жребии или може би играят на "онче-бонче"? И как, за Бога, разбират кой стои на по-високото стъпало в листа с хора, които ценят?
Поздрави за 14 февруари, който много нагло ще съсипе както моя петъчен ден, така и на още някой. 
Обмислям варианта да се направя на болна. Но пък не желая да изпусна прожекцията на "Академия за вампири". За това единствената ми надежда сега е утринта да ми донесе добър настроение, капка смелост и усмивка, с която да мога да победя самата себе си. 
Успех и на всички останали, които ще трябва да стават за училище. Съвет от мен: когато се приберете си купете пица и бира, седнете пред компютъра и празнувайте чак до понеделник, че не сте обвързани. Повярвайте ми, това е голямо преимущество. Връзките не струват. 

сряда, 12 февруари 2014 г.

Косата ми няма нищо общо с характера

Добре, толкова ли е натоварена седмицата на всички, че никой не публикува нищо? В нито един от всичките един милион блога, които следя, няма нищичко. 
(Момента, в който правя кучешка муцунка за извинение, за дето пропуснах вчерашния пост)
(Момента, в който извъртам очи ядосано, защото няма причина да ви се извинявам. Мое. Правя каквото пожелая, ок?)
Ще се постарая възможно най-кратко да обобщя изминалия вторник, защото не обичам да се впускам в неща, които не са ми приятни. Като цяло часовете бяха скучни, имах няколко сблъсъка с оня рижия, дето не го понасям (искрено го мразя, осъзнах). Предната нощ пък не спах, защото гледах "Огледала", много голяма грешка. Тичах като шизофреничка пред огледалата и в три събудих сестра ми, за да дойде с мен до тоалетната, за да не се самоубия случайно. 
Думата "шизофреничка" звучи нелепо забавно, особено при гледката на моя милост, подскачаща по коридора с огромната си червена пижама, трагична физиономия и широко отворени очи, въртейки глава все едно е разхлабена от винтовете. 
Бас ловя, че новият ни съученик не дойде нито вчера нито днес защото се е напушил като животно и не е намерил пътя към училище, нищо, че го е направил на тротоара отсреща. 
Може би единственото добро от деня беше отдалата ми се възможност да кажа няколко забранени думички по адрес на любимата ми учителка по Химия и Биология, за дето си позволява да фамилиарничи и ми се прави на интересна, само защото е работила в Унгария, а моя приятелка (бас ловя, че чете това) е унгарка, и с баща ѝ се познават. Дада, аз съм пони, идвам от Игрите на глада, баща ми е Дядо Коледа и Феята на зъбките ми дава бонус парички. И кво? 
Компенсирах гадния вторничен ден днес, със старт - прекрасно слънчево време, аромат на красиви зюмбюли, и, разбира се, Тейлър Суифт. След като хвърлих телефона в неуточнена посока поспах още час. За моя радост днес обличането/грима/упражненията и душа ми отнеха около час и петнадесет минути, което ми даде възможност да започна да чета "Дивергенти" от Вероника Рот. Първото ми впечатление от книгата е доста, доста добро, но намерих прилики между нея и "Игрите на глада", и съм сигурна, че не съм само аз. Въпреки това харесвам Трис и Фор, представям си го страшно секси. 
Първия час в училище прекарахме играейки на "Любовния уракул" към списание Браво. Посмяхме се изключително добре заедно с класния, и дори начело с него. "Бела ще си махне ли фибите от главата на бала?" попита той, а картата отвърна: "Ако спечелите доверието на човека, ще разберете". Венци, предупреден си. Задължително се сприятели, за да разбереш, всички тръпнем в очакване на отговора. 
По разговор не правихме много интересни неща, но за сметка на това Дон Алехандро беше проверил тестовете ни и ми писа красива четворка, за която искрено се радвах. Имаше четири двойки и нула шестици. Това само трябва да ви говори колко перфектно ние говорим испански. Не, не, спрете, знам, че съм добра, не е нужно да ми правите комплименти. 
Посмяхме се в неговите часове, и после отново ми се отдаде възможност да гледам Костадниева. Човече, всеки ден? Сериозно ли? Живота ми не струва. 
Освен нереалното ми желание да изляза да решавам задачи на дъската, нищо в часа по математика не беше впечатляващо. По заръка на Илиева от следващия път ще седя на първия чин точно пред нейното бюро. При всяко положение е по-добре от колкото забита на петия чин до задната стена на стаята. 
Днес цял ден ми подръпваха косата с мисълта, че съм с екстеншъни. Хора, приемете го, косата ми е права, не я изправям с преса, и е дълга до кръста, не е изкуствена. Моля ви. Мисля, че днес отскубнахте половината от нея. 
Попитаха ме защо характера ми е такъв. Какъв? Приятен? Отблъскващ? Досаден? Различен? Рядък? Какво те накара да мислиш така? Направих ли нещо? 
Всъщност не се изненадах от въпроса, особено след онзи ден и сблъсъкът ми с много хора от класа. Не мога да обясня сама за себе си какво толкова съм сторила на такава маса хора, че да се опитват да ме прецакат по всячески начини, да ми подлагат крак и да ме лъжат нагло в очите при положение, че сами са издали истината. Тайно се надявам човека, попитал ме за характера ми, да е забелязал всичко това, и тези хора да са причината да ме пита. По темата мога да кажа много мъничко. Знам, че характерът ми е странен, дори частично отвратителен. Меня се твърде бързо, добра съм към една, държа се на страна от други, дори не веднъж съм наранявала хора жестоко. Но за разлика от онези, които явно показват негативизма си срещу мен, аз се старая. Старая се да се държа с всеки така, както си е заслужил, да не бъда лоша и да помагам на всички с каквото мога. Старая се да казвам истината и се опитвам да бъда полезна за възможно повече. Докато вие сте неблагодарни. И да, в думите ми има много лично. 
Съмнявам се въпросни хора да четат това, или ако го правят - да се разпознаят, но от сега се извинявам за това, че ще продължа да ги третирам заслужено. И от този момент не с добро, а както вие ме спъвате, така и аз вас ще спъвам. 
И не ми го изкарвайте ревност (казах ви, сами се издавате). С това се доказвате само и единствено като жалки страхливци. 
П.с. Снапчат е краста.
П.с.2. Студено ми е. 
П.с.3. Кога, по дяволите, стана четвъртък? 

понеделник, 10 февруари 2014 г.

Дупета в тъмнината (не се бъзикам)

Поздрави от мен, "Съмърсби", орео и домашното по химия. Тази вечер ще давя мъките си с алкохол, калории и китайски (химията), тъй като днес отново бях свидетел на това колко малко мозъчни клетки за секунда възпроизвеждат мозъците на връстниците ми. И в частност - 50% от собствения ми клас. 
Аз ли съм глупава или изобщо никой никога не би разбрал цялото това нелепо желание за внимание, последователи и извършването на незначими, и в същото време много вредни дела с цел популяризиране на нисшата персона на един средностатистически (и с много ниско ниво на IQ) тийнейджър? Днес цял ден класа ми много любезно доказваше простотата си чрез едни на вид незначителни, но много грозни и непристойни действия от сорта на прекъсване, викане в час (по български, за бога) и нагло поведение. По принцип не бих обърнала внимание, но или релсите ми днес не бяха напълно прави, или въпросната челяд имаше силите да изкара влака извън тях. С много, много висока скорост. 
Но нито един от тях не заслужава стотина-двеста похабени думи по техен адрес, нито пък на мен ми се занимава да ви обяснявам с що за прост на род съм се събрала, така че ще ви кажа само и единствено, че аз съм идиот. 
В понеделник започвам часове в един и четиресет, което ни кара да мислим, че трябва да съм в класната стая към и тридесет, за да не получа евентуално закъснение/отсъствие (както днес, разбира се). Станах в десет, отидох до фитнеса, тичах, изкъпах се, и в дванайсет и тридесет вече тропках с крак пред входната врата с телефона и печална физиономия за дето баща ми ме е забравил и ще трябва да вися за извинителна бележка за първия час. При което моя баща реагира с "Ъм... Майка ти ми каза, че трябва в един... Да не са ти спрели часовниците? Ток ли няма?", "Ааа, освен скапания ми биологичен часовник никой друг не е спрял. И мозъка, разбира се, но това е друг въпрос", отвърнах и побързах да затворя телефона и да се върна на леглото, за да дочета "Предимствата да бъдеш аутсайдер". И знаете ли какво? Най-накрая я свърших. И още нещо? Запълних оставащия половин час с повторното нанасяне на целия ми грим, защото падна жесток рев в края. За да не останете с грешно впечатление - никой не умря, просто милият Чарли остана сам, след като всичките му приятели заминаха за колеж, и ми се стори толкова трогателно всичко, описано в писмата му, че успях да се поставя на негово място. Освен това сериозно се замислих за цялото му психическо състояние и дори за миг успях да погледна през неговите очи, намирайки толкова прилики. 
За радост на всички, първия час ни пуснаха петминутка (която беше двайсетминутка) по математика. Нямах проблем, докато не започнах да получавам чиста от рода на 0,05469864865 , които фактически нямаше как да разделя с 51. През това време, докато аз се мъчех да разгадая мистерията на цифрите, Илиева започна да проверява и на косъм не ми написа отсъствие, за дето не отговорих на номера си. Тази жена няма право да ми казва, че не се съсредоточавам върху предмета ѝ, никога. 
Днес получих задоволителен брой прегръдки, които фактически ме държаха до последния час. Грасиас!! 
Колко загубен трябва да си, за да отскубнеш онези лепящи се неща по ъглите на чиновете (съжалявам, не знам как се казват, убийте ме), и да закачиш в края му презерватив, за да го размятан шасам-натам в опит да бъдеш по... готин? За това ви говорех по-горе, и не само. 
Нямам какво да кажа по психология, освен, че е самоубийствено да седиш на последния чин при положение, че учителя говори тихичко като мишленце. Заболя ме устата да повтарям "Каквооо? МОЖЕ ЛИ ДА ПОВТОРИТЕ?", надвиквайки се с Бела и Мария. Сириъсли, не. Единствения вариант е да те заболи гърлото и да те говориш следващата седмица. Госпожата по география ме накара да умра от смях няколко пъти подред заради това нещо, сериозно, помолете някой да вика, докато не му падне гласа. После му кажете, че смехът е здраве и че прави добро на всички, като съсипва своето. 0,99% ще е съгласен. 
Часът по български ми се стори най-вълнуващ от всички днес. И не само заради желанието да опозная новата ни преподавателка, а и защото в близките няколко часа ще изучаваме "Библията". Много от вас може би са страшно скептични на тази тема, но не ме приемайте за страшно вярваща, като човек на литературата се интересувам от това да науча за Сътворението и нещата преди и малко след новата Ера. Погледнато от тази страна Книгата може да ви даде много отговори на въпроси, които не сте имали смелостта да повдигнете, или нещо подобно. 
Не, сериозно, за мен също не е най-интересната тема, но може би за пръв път успях да взема участие в час заедно с други, също заинтересувани, и направихме впечатляваща дискусия за теми около първите няколко книги от "Библията", ангели и Бог. 
Плюс това жената е добра, с ръка на сърцето казвам, че обожавам класа ѝ. 
Разминах се на косъм от това да цапардосам Николай в топките в часа по физическо, за което се изядох от яд, но пък Хей, не си спуках капилярите на ръката, това си е постижение. 
Съблекалнята ни представлява ледено циментирано помещение с бездушни шкафчета, по едно за всеки клас, и един малък коридор, водещ към тоалетните. И не мога да обясня защо, но вместо в широката стая, ние всички, момичетата, които играхме днес, се набутахме да се преобличаме в коридора. На по-тясно, по-тъмно, по-студено и определено по-страшно. Дупетата са си страшнички през по-голямата част от времето. Ду-пе-та. 
Едва си държа езика зад зъбите за да ви разкажа последните клюки. Просто ще се опитам да бъда добра приятелка и само ще кажа, че нещата винаги имат най-малко две страни, от които да ги погледнеш, и те винаги ще бъдат коренно различни. Като например събитието, което имам в предвид днес. Представете си едно момче, обикновено момче, които харесва момиче и се опитва да я впечатли по всячески начини, правейки се на кретен, за да получи същото в отговор. И сега си представете момичето - едно на ръка - вече обвързано, но готово да експериментира с въпросното момче, дори и да не изпитва нищо към него. Само за да докаже пред себе си, че ако се натискат (и спрат на крачка преди секс) чувствата ѝ няма да се променят. С една дума, как бихте определили двете позиции?
По принцип бих си помислила, че утре много ще ме боли за това, но не ми пука. Само при спомена за скапания ден ми се иска да счупя стъклено шише в нечия глава. 
Когато някой човек ви каже "Яяяя Лина как рита горките меченца", освен, че единственото, с което трябва да отвърнете е "Горките меченца", то трябва да сте на ясно, че въпросният индивид от неизвестен пол е много жестоко напушен. След това сте свободни да разпространите клюката на всеки възможен човек в помещението, дори и той да ви е напълно непознат. Новината за напушените винаги е достатъчно шокираща, че да доведе до нови, много здрави приятелства. 
Защо всички продължават да ме комплексират за това, че на 14 февруари аз отново ще съм си у нас, с голяма пица (която няма да споделя с вас, гадни животни), пиене и пакетче кърпички. Сега сериозно - аз никога, ама никога не съм празнувала Свети Валентин с когото и да било, освен компютърът ми и храна, и за това и този път няма да ми е болка за умиране. Освен следващия понеделник или още следващата сутрин, когато ще съм принудена да чуя приказните историйки на всичките си обвързани приятелки, за това колко са романтични гаджетата им и как хубаво са спали (заедно, да фак) предната нощ. 
За това ви предлагам сделка - знам, че и вие ще ядете на четиринайсти, но за да имаме повече пари за храна (и вероятно по-голямо легло за гледане на филми от моето), ви предлагам да бъдете моята Валентинка. И понеже съм сигурна, че ще се съгласите, и знам колко сте щедри, ще очаквам вечеря-пица на свещи със скъпо вино, романтичен филм и подарък, ако не и два. Задължително. 


събота, 8 февруари 2014 г.

Bucket list - 111-те неща, които ще направя, преди да умра

Докато разчиствах шкафовете си днес попаднах на една от старите ми тетрадки, които преди вършеха работата на този блог. Беше ми интересно да разбера какво ме е вълнувало преди една-две години. Изненадах се, когато към края намерих Бъкет листа си - списък със сто и единадесет  неща, които бих искала да сторя, преди да умра. Това е темата на днешния ми пост. Надявам се дори да вдъхнови някои от вас и да направите собствени списъци.

петък, 7 февруари 2014 г.

"Всичко, всичко пише в книгите... Само дето хората не четат."

Тейлър Суифт причинява психически травми

Въпреки всичко само прегръдките могат да направят деня ми по-добър. 
Струва ми се, че този пост ще стане много, много дълъг. Доста неща се случиха през последните два дни и по ред причини реших да не разтеглям локуми и просто да пиша на едно местенце. 
Днес ме посрещнаха с репликата "Леле колко яко нахрани всички в последния пост, братле". Все още съм момиче. 
Четвъртък ми беше ден за размишления, изливане на гнева и първият ми пристъп от може би половин година. Нещата се бяха стоварили като огромна и тежка планина върху съзнанието ми, и дори и да си мислех, че са от онези, които бих преживяла, реално ми трябваха пет минути плач и прегръдка, за да се оправя. Не още въпроси, скандали и сръдни. Мерси. 
Не мога да обясня защо започнах с негативизма. Но... Четвъртък започна доста добре, de verdad.
След като алармата ми (песен на Тейлър Суифт, забележете) проглуши ушите, бях на косъм да се изтъркалям от леглото и едва не се разплаках, прекарах следващите няколко часа в четене на "Предимствата да бъдеш аутсайдер" (която, между другото, е една от най-трудните и тежки книги, които съм чела), и един час отне грима ми, буквално. До сега не разбирах защо всички му отделят толкова време, но осъзнах, че аз и очната линия не сме първи приятели. Ще се примиря със съдбата си и ще ставам в 6, обещавам. 
Шокиращо беше да разбера за новия ученик в класа ми. Или по-скоро много неприятно, особено след първото впечатление, което направи. "Здрасти, аз съм от тоа клас, мое ли да седна?" - каза той, обут в развлачения си анцуг, черна раздърпана блуза и наркоманска физиономия. Това беше може би най-правилното първо впечатление, което някога съм получавала. Едва втория час той изкара топче с трева на първия чин пред охранителните камери и започна да си играе с него и да си свива цигарки, за да се напуши в голямото междучасие. Планът се провали, ако ви е любопитно, но от това произлязоха достатъчно скандали. Дори се сформираха две агитки пред училище, които бяха готови да се бият. Аз просто им махах от прозореца на четвъртия етаж. (За протокола: те ме видяха и също ми помахаха.)
Мисля, че драмата дойде в повечко не само на мен, но и на Мария. Но няма да говоря за това, за да не си изпрося някой "Блоуджоб". Ще я помоля да разкаже за това в нейния блог, за да не стане разминаване в информацията. 
Последните два часа гледах звездите. И не, не тези та истинското небе, дори и да беше достатъчно тъмно. На мен самата ми танцуваха звездички. Предвестник на лошия край на вечерта или просто от преумора, причиниха ми неприятното усещане, че ще припадна всеки момент, докато си танцувам на Шакира.
Трябва да ви кажа, че предният ми пост причини доста коментари и изречени думи по мой адрес, което съответно породи в мен противоречиви мисли. Успях да разиграя няколко сценария сутринта, преди да отида на училище, но всеки един се оказа по-погрешен от предния. И изводът, който сама направих за себе си е, че съм изключително доволна от това, че просто успях да излея мислите си и до една степен сега хората знаят истината (дори и аз да се чувствам зле заради думите си).
Край с това, става твърде сериозно. Имам нужда да напиша някоя глупост. Окей, ето ви няколко напълно безполезни факта за мен:
1. В момента чорапите ми са различни.
2. Мария ми открадна книгата, но като се замисля всъщност:
3. аз съм ходеща библиотека. Половината ми книги са в съученици.
4. Кихнах. 
Представата ви за персоната ми придоби повече нюанси на дебилното, нали? Амин. 
Тъй като вчера вечерта реших, че не ми се спи, и написах цялото домашно по биология, тази сутрин бях заета само с това по математика и Flappy bird. И знаете ли какво? Хвърлих си
телефона по стената. Как така всеки път, когато към на точка от подобряване на рекорда ми, кихам или окото ми започва да мига, и така или иначе никога не правя повече от 27 точки? Как и Защо? Кой е сътворил тази адска игра? 
Разочаровах се от мълчанието, с което ме дари момчето от предишния ми пост, но ми стана изключително приятно, когато просто дойде и седна до мен по физическо. Исках да го гушна страшно много. 
Не помня нещо интересно да се е случило в часовете, освен гадното контролно по испански, което претупах само за да мине. Дон Алехандро липсваше, което си беше пропуск в системата, защото се яви една с кокче и много високи обувки, и приличаше на миналата ми госпожа. И ме гледаше през цялото време. Защо винаги всички гледат мен? Не, сериозно. Всеки един преподавател, който влезе в стаята, се втренчва в мен. Дори веднъж ме попитаха защо дон Алехандро ме зяпа и дали не се познаваме извън училище. 
"Телефонче за пресмятане а задачки ли виждам?" ми каза госпожа Илиева, учителката по математика. Кълна се, щях да умра от инфаркт. Просто извърнах телефона си към нея с печална физиономия, все едно държи пистолет към мен, и после го прибрах в джоба си, преди да отбележа началото на срока с изваяна двойка. 

И така, последният час мина, и дори да си тръгнах последна от стаята мисля, че дарих всички в коридорите с нужната доза сексапил. Сигурна съм, че тримата ученици, които ме видяха, плюс портиера, ще ми се кланят следващия път, щом ме видят. 

Ала като се замисля, кой го интересува, петък е. Adios, bichachos, I am Sam and Dean Winchester. Assbutt. 

четвъртък, 6 февруари 2014 г.

Предпочитам да припадна

За мое огромно съжаление голяма част от класа и приятелите ми четат това. Съжалявам, че направих огромната грешка да ги (Ви) допусна до личното ми кътче, до мислите и чувствата си. Защото ако сега вие всички не четяхте, аз спокойно щях да оплюя всеки един поименно, да напиша с големи букви да престанете да се бъркате в личния ми живот, да кажа, че не, не изпитвам НИЩО към бившото момче на най-добрата ми приятелка или подобни. Но чакайте. Какво пък, ако го харесвам? Как това ще промени мирогледа ви? А живота? С какво това ще ви послужи за в бъдеще? "С кого се прегръща или с кого излиза Ева?". Ако обичате, я да се вземете в ръце, защото от това вашето мен ме боли. Много повече, от колкото вие си мислите, всъщност. Как очаквате да се чувствам, докато ме сочите и поставяте под въпрос моите собствени решения? Какви сте вие да го правите?
Не мога да осъзная от къде имате наглостта да ми искате сметка за действията ми, или защо си позволявате да разпространявате каквато и да било информация за персоната ми, при положение, че "ни ви знам", ни нищичко.
Бихте ли погледнали през очите ми само за миг, моля? Едно на ръка, че цял ден ми беше безкрайно зле и бленувах да се прибера вкъщи или просто да изпия лекарство, за да ми мине. В това време, обаче, моята най-добра приятелка настоятелно ме буташе срещу момче, за да ме прегръща, докато целия клас подкрепяше идеята. Вариантът да припадна беше най-добър.
Нямам нищо против Него, обичам си го, но не така, че да ме блъскате към него, за Бога.
(Този пост става много крийпи.)

Сега се моля всички от моя клас, което имат блога ми, да прочетат това. Не ме интересува дали ще си поправяте скапаното поведение, ще престанете или ще продължите. Просто го прочетете. За да не отидат десетте ми минути на вятъра.