неделя, 2 март 2014 г.

"Див бурен"

Какво не правех, за да я забравя,
но тя изпълваше ми всички мисли,
привиждаше ми се на всеки ъгъл, 
явяваше ми се безспир насъне 
и в нощите безсънни беше с мене. 
В сърцето като бурен див порасла, 
не можех аз оттам да я изскубна. 

Реших тогава с друга да се свържа.
Момичето бе ласкаво и мило 
и докато със него се разхождах, 
за първата и не помислях даже, 
но щом до стаята му го изпратех 
и слезех по скрибуцащата стълба, 
на портата я сварвах да ме чака. 

И тръгвах аз обезумял отново
със първата, с едничката любима; 
и скитахме се ние чак до късно 
под редките запалени фенери, 
из улиците вече опустели, 
приказвахме си, смеехме се двама, 
безсилни да се разделиме.

А срещаха ни късни минувачи
и виждаха един особен момък 
със себе си на глас да разговаря 
и да се смее сам като безумен. 

- Атанас Далчев, 1974

---
(Невъобразимо любимо стихотворение, което най-накрая открих, след месеци. Учителят ни по психология го прочете в един от първите ни часове тази година, но не успях да го попитам за заглавието, и сега се чувствам в небесата, за дето мога да го прочета отново, след толкова много време. Просто... обожавам.)