събота, 25 февруари 2017 г.

Истината за липсата на постове

Аз съм горд автор на книжен блог. 
Който обаче се срамува от факта, че първият му пост за годината е два месеца след началото ѝ и няма почти нищо общо с книги.
Здравейте! Не съм сигурна дали все още има хора, които биха кликнали върху заглавие, под което стои адреса на блога ми, но все пак, ако четете това, значи сте го направили. Как сте? От доста време не сте чели нищо от мен. Два малко странни месеца минаха от последния ми пост, в които не един човек се изправи пред мен и попита защо няма ъпдейти. Причината ще прозвучи като оправдание и опит за измъкване от създалата се ситуация. Какво да се прави... 
Ако сте читател от година, дори и по-малко, със сигурност сте забелязали намалялата активност от миналия септември, когато започнах последната си гимназиална година (за този живот, другият - пак). Именно това последно преживяване е причината 1) да не чета особено много (пък да не кажа въобще) и респективно 2) да не пиша тук. Миналата година следях блогове на дванадесетокласници, които много успешно балансираха между хобито си да четат и да пишат за книги в онлайн пространството, и ученето. И си мислех, че няма да е проблем и аз да правя същото - все пак е последна година - колко да се учи? Предполагам, че септември и октомври вървяха - малко или много четях книжки, опитвах се да ги отразявам в SG, редувах ги с уроците по история и литература. Обаче някъде към края на миналата календарна година ме осени мисълта, че ми предстои кандидатстване. При това не къде да е, а в чужбина. Ако беше в България - добре, няма страшно, матура, кандидатстудентски, не е чак толкова голяма философия. Но изкарването на един милион документи, здравни, справки, кандидатстуденстски, консултации в посолства, комуникация с университети, тяхното проучване. Отгоре на всичкото изпит за диплома по английски (който впрочем взех с прелестна оценка), пробни матури, кормуване и съответните съпътстващи изпити, курсове по литература през уикендите. Безкрайни уроци по история, които уча детайлно, защото съм в историческа паралелка. Съчинения по испански, упражнения и четене на любимата Черна граматика - нали и втора матура трябва. 
Та, 12. клас се оказа малко по-сложен, отколкото предполагах. Често ми се налага да оставам до след полунощ, за да довършвам съчинения и есета, да уча различни литературни течения на испански, които честно казано никога няма да ми потрябват, защото няма да уча нищо свързано с литература в университета. Малкото свободно време, което ми остава през делничните дни, запълвам с половин-един епизод на корейска драма - може би знаете, че от известно време доста ме влече източната култура и отделям време не само за музикални изпълнители и сериали, но и за четене на любопитни факти и история на някои от страните в тази част на света. През уикендите гледам да изляза с приятели или да си наваксам със съня. Второто е рядък лукс.
Признанието, което държа да направя сега, е, че не съм пипвала художествена литература за развлечение буквално от миналата година. Постоянно чета учебници и помагала, понякога произведения за училище, които по една или друга причина още не съм прочела или са допълнение към някой изпит, който ми предстои. И, честно ви казвам, гади ми се от мисълта да седна и да чета в и без това минималното време, което имам за развлечение. Не знам може ли това да бъде наречено reading slump или не, но е факт, който не мога да пренебрегна. Тъжно ми е да направя тази констатация, тъй като много добре знаете, че обожавам да чета и съответно да пиша за това, което чета. Но сега не е моментът, в който съм способна да го правя. Приоритетите ми са встрани от книгите. 
В името на малкото ми интернет пространство бих започнала да пиша по-често постове, които не са свързани с книги. Но пък ежедневието ми не го позволява - повтарящи се, напълно еднакви действия не биха били интересни никому. а този етап има два изхода:
1. да пиша просто разни неща - когато се случи нещо интересно, за неща, които ме вълнуват в даден момент, просто случайни постове с глупости, които съм видяла, чула, намерила някъде из пространството;
2. да изчакам до май, когато всичките ми изпити приключат, за да мога да се върна към хобито си и да върна живота на SG. Или дори да не е май - до момента, в който отново започна доброволно да чета от време на време с желание след това да обсъждам прочетеното.
Не мога да обещая кой от двата варианта ще стане реалност - вече разбрахте, че програмата ми не позволява своеволия. Всъщност не пиша поста, за да обещавам каквото и да било. Пиша го, за да припомня за съществуването си и виртуално да ви намигна - не съм забравила за блога си или за книгите като цяло. В близкото бъдеще, надявам се, отново ще се срещаме един-два пъти в седмицата. Дано (въпреки дългото отсъствие) да има един-двама, пък и повече, които да четат. Ще се радвам повече, отколкото можете да си представите. С нетърпение очаквам завръщането си в блогърското (книжно) общество и особено срещата с всички нови ентусиасти, попаднали в този свят на безкрайно вдъхновение и своеобразно творчество. Хайде да е по-скоро, а? :)

събота, 24 декември 2016 г.

Наваксване като за последно #Blogmas2016 Ден 20//21//22//23//24

И... отново стигнахме до последния Блогмас пост за тази година. Носталгично и щастливо ми е, както винаги. Но искам да завърша подобаващо, макар и наваксвайки. Миналите дни пропуснах да пиша, защото думите не идваха и нямах особено желание да седя и да пиша така или иначе. Но ще синтезирам пропуснатите дни колкото е възможно, отбелязвайки най-важните случки.
Двайсти декември, сряда, не беше особено интересен ден, поради което ще го пропусна. Но пък в четвъртък сутринта станах рано, оправих се и в девет и половина тръгнах в студа към далечната спирка на 88 в посока Дружба, за да се срещна с две мои приятелки и да отидем на маникюр - по препоръка на едно от тях - Мелиса. Ад беше, понеже не само беше студено, но и бях на твърде високи обувки, които до края на деня ме скапаха. Но за това след малко. Та, след месец мъка с обикновен лак отново съм с гел и съм щастлива. Мислех да пропусна училище, но ме натовариха със задачата да предам пари на моя съученичка и извинителни бележки на Гергана, така че се наложи да отскоча. Постоях три часа, в които в общи линии не правихме нищо, понеже бяхме едва петима или шестима в класната стая. Освен това Вълков, господина ми по испанска литература, го нямаше. Което значеше, че ни трябва заместник не само по този предмет, но и по испански, защото (нека сега ви обясня схемата): Игнасио си замина за Испания. Вълков трябваше да го замества, ама и него го нямаше. Разбра се по-късно, че директорката ще ни вземе часовете по испански. Ама и нея я нямаше. Заместникът на заместникът на заместникът изчезна. Черешката на тортата е, че госпожата ни по литература
отсъстваше, та и неин заместник влезе. Което обезсмисли деня и стоенето ни. Та след двата часа литература всички дружно, тактично се изнесохме. С Гергана обиколихме Сердика в търсене на последни попълнения към подаръците, пихме кафе и в шест отидохме в Хепи, където имахме резервация за вечеря, заедно с Диляна. Като цяло си прекарахме великолепно, ядохме суши и фиш енд чипс и пиле и какво ли още не. След вечерята пък висяхме около час в столичен бар в центъра, за късмет точно на бара, и момчетата отсреща станаха свидетели на душевните излияния на Диляна, която си направи двеста снимки с един пластмасов тризъбец от коктейла ми, понеже е някаква inside joke с гаджето ѝ. Благополучно се прибрах и дори не бях мъничко пияна въпреки виното и напитката с ром, която изпих забележително бавно (беше ми много вкусна и не исках да свършва. Пък не ми се купуваше втора)
Както можете да се досетите - в петък дори не ГЛЕДАЙТЕ ГОБЛИН! Започна ли да пиша с главни букви, положението е сериозно. Но да. Само след 4 епизода тая драма ми е една от любимите. Наравно ми е с "Пинокио", хора, а "Пинокио" е 11/10. Много повече ми допада от Uncontrollably fond. Просто... има моменти, дето просто седя и се смея истерично, спирам, става нещо и аз пак започвам. Не знам, не знам, гледайте я, ако няма какво да правите, и ви обещавам, че няма да съжалявате, защото тия диалози, тия сцени, тия актьори, Гоблинът и Жътварят... А бе. Теглете го. Заповед. Край на лирическото отклонение.
отидох на училище. Станах късно, гледах Goblin, излежавайки се на дивана. Време за лирическо отклонение:
Някъде по обяд майка ми ми се обади и ми каза, че са я пуснали по-рано от работа, та ме взе и около три часа обикаляхме мола, купихме най-най-последните подаръци и... рокля за моето изпращане. Неочаквана, но много красива покупка, която ме накара да осъзная колко малко време остава до края на учебната година и времето ми в гимназията като цяло. Много искам да прикача снимка, но не ми се рискува някой познат да види тоалета ми. Така че чак май. Ама доверете ми се - много е красивичка.
Иии 24 декември, Бъдни вечер, последният ден от Блогмас. Станах рано, разбира се, оправих си стаята, помогнах на нашите да сготвят част от храната за вечерята. Догледах епизодчето на Гоблин, което бях започнала, а след това със сестра ми седнахме на гледаме "Влак до Пусан". Бях ви споменала, че много искам да видя за какво става въпрос, но тогава, по някаква странна причина, си мислех, че е романтичен филм или нещо подобно. О, не, не, приятели. Сестра ми ми се изсмя, разказвайки ми, че всъщност става въпрос за зомби апокалипсис. Ама карай, пуснахме си го, смяхме се яко на великите сцени с въпросните зомбита. Александра даже не го догледа, последните 20 минути ме остави сама, защото ѝ стана тъпо. Не е най-великия филм, който съм гледала, ама актьорите бяха яки. Особено главният, който е главен и в "Гоблин" (намиг-намиг). 
И след като часът е едва седем, след малко ще вечерям, заедно със семейството си, след което ще отворим подаръците си. Никога не сме държали на това да ги отваряме на 25-ти, което реално си е Коледа - традицията при нас е Бъдни вечер. А пък докато заспя или ще си пусна някой филм по телевизията, или, както можете да се досетите, драма. 
Желая на всички вас, които четeте това, весели празници, споделени с най-близките ви! Весела Коледа! Надявам се другата година по същото време да имам честта да ви го напиша отново! Но дотогава - ще имаме още много срещи! 

понеделник, 19 декември 2016 г.

Предстои ни пряка среща с Хитлер #Blogmas2016 Ден 19

Днешният пост въобще няма да бъде дълъг, защото снощи учих до полунощ, легнах си и се въртях в леглото до след четири, като си повтарях, че трябва да заспя, но без да заспивам. Станах едвам едвам в девет, за да продължа да чета. Днес бяхме с тъпа разместена програма, затова започнахме училище чак в два без десет с двата часа класно. Отчаях се само като видях първия въпрос. Учих страшно много и не мога да кажа, че се провалих напълно, но имаше неща, които ми се изплъзнаха и въобще не съм доволна от този факт. Приемливо е, да. Но тая година далеч не се боря за "приемливо".
Но като цяло денят ми беше скапан, бях уморена, спеше ми се, дори монстъра и кафето не ми помогнаха да се събудя. Не бях единствена - и приятелките ми бяха също в сравнително лошо настроение по една или друга причина. Разместването на часовете ми дойде в повече - по едно време се оказа, че нито ние имаме идея как ще ни протекат часовете, нито учителите. Трябваше да имаме история, ама госпожата каза, че има час с друг. Учителката ни по свят и личност пък ни каза, че днес няма шанс да отидем на кино по проект именно заради тая промяна. Ядосани, след като се оказа, че не се знае какъв час трябва да имаме, просто си събрахме нещата и дружно се изнесохме да гледаме The revenant с Леонардо Дикаприо в Дома на киното. В трамвая поспах малко и си мислех, че и по време на филма ще спя, защото са ми казвали, че не е толкова атрактивен. Oh boy. Брутален и буквално, и преносно. Хареса ми изключително много - играта беше мнооого добра, начинът по който са го снимали - също. Нищо, че от време на време се налагаше да си прикривам очите, за да не гледам някои определени сцени. Не само, че не спах, но и се разсъних достатъчно, че да си напиша домашното по испански и да изгледам епизод на EXO Showtime. Може би ако си легна сега няма да си отворя очите до утре сутрин. Ама планът ми е да седна и да почета малко от "Чичовци". Ама вероятността да задрема над него е още по-голяма и от това. Така че - ще видим. Още малко музика и после - каквото дойде. Единственото сигурно нещо, което трябва да свърша, е да се подготвя психически за сблъсъка с учителите, от чиито часове се чупихме. Утре ще бъде интересен ден. 

неделя, 18 декември 2016 г.

Диаболизъм в Коста #Blogmas2016 Ден 18

Пиша този пост в малката почивка от ученето за класното, която ми се полага, за да ви се оплача от деня си и факта, че диаболизмът ме кара да искам да си легна в десет часа. Общо взето днес само учих. Излязох в 11 и от 12 до два бях на уроци по литература, където слушах разпалени приказки за "Под игото", а след това и малко за "Бай Ганьо" и Алеко като цяло. Изпитвам удоволствие от факта, че това ми е последния урок за тази календарна година, но като те сетя колко много лисове имам да пиша, ми се ще да седя и да си пиша там постоянно, вместо да се занимавам с тях. Както и да е. След уроците с Герко решихме да отидем на кафе и да учим за класното по литература утре, което ще бъде върху Смирненски, Гео и Далчев. Наместихме се в любимото Коста (отново, да), убихме половин-един час в общи приказки и след това преминахме на същинската част. И се отчаяхме. Смирненски - окей. Гео Милев - също е добре, защото твърде много наблегнах на него, понеже "Септември" - знаете как е. Но стигнахме до Далчев и се отчаяхме. Може би защото не съм чела чак толкова много произведенията му, и аз не знам. Бях изкарала всеки един възможен тест за него от интернет и с Гери се заехме с решаването им, ама... Ад. Просто ад. Въпросите бяха брутално зле, зададени по невъобразимо тъп начин, неразбираеми... Просто нямам идея как точно ще се справим с това класно. Всъщност като за начало аз не знам защо трябва да правим тест от 60 въпроса, по 20 за всеки автор, вместо един лис и край на мъките...

След дългата сесия учене се поразходихме по Съветска, обиколихме Графа, върнахме се и решихме да висим още известно време в Старбъкс. Демек се прибрах около девет и се нахвърлих върху храната, която сестра ми ми беше донесла от Бункасай - японски празник, организиран в училището ѝ. И общо взето от тогава отново уча за Далчев, чета му произведенията, умирам си. Не мисля мъката да продължи до късно, ама в момента нямам право да не науча всичко, така че... Така че сега отивам да си направя още едно чайче, ще си взема почивка и ще почета за Гео Милев, и каквото стане след това. Надявам се да приключа по-бързо и поне а си догледам епизода на "Гоблин". Между другото, с Гергана и Диляна го започнахме заедно, защото има само три епизода и ще ни е лесно да ги наваксаме и да го следим и трите, и е супер интересен? Лайк планирах да гледам Descendants of the sun или The Heirs, ама... гледайте го. Як е, епизодите са по час и половина, а главните герои са много хубави. Има си всичко... Не знам, не и е сега време да мисля за това. Далчев първо, че ако не го науча, един друг диаболизъм ще ме преследва до края на срока. 
(И да, песните днес са две, защото ЕХО, нов албум, нови клипове, много щастие. Днес, когато видях, че са излязли, бях в Коста и първичната ми реакция беше да скоча, да изтръгна слушалките от телефона на Гергана, да ги включа в своя и да я принудя да гледа с мен тая красота, дето са Каи, Сухо и Чаньол. И аз не знам. Кпопът ме прави боклук.)

събота, 17 декември 2016 г.

Умора от правене на нищо #Blogmas2016 Ден 15//16//17


Ако не знаете как изглежда човек, чиито сили са изсмукани, каня ви да дойдете у нас и да ме видите сега - в 11 без десет в събота след четири часа учебна сесия и само два денс брейка и една малка почивка, за да сваря яките песни, които чух до тоя момент. Малко е странно да се чувствам толкова изморена, след като половин седмица си стоях у нас, лежах, боледувах си тихичко и гледах корейски сериали, учейки от дъжд на вятър, когато ми стане твърде дезориентирано. Но стигнах до заключението, че умора от мързел съществува. Сега съм скапана, защото принципно бях скапана и без желание за живот. 
Истината е, че съм уморена, защото днес бях на урок, после до НДК, до няколко магазина за подаръци и обратно у нас, където се хвърлих да уча веднага. 

Впрочем - нямам обяснение за пропуснатите два дни блогмас. Просто забравих, окей? 
В четвъртък, както казах в предния пост, отидох на училище. Още първи час ме изпържиха да пиша съчинение по испанска литература. Благодарение на това, че си бях написала доста подробни бележки още вкъщи, успях да приключа цялото нещо - страница и половина - в рамките на 30 минути и дори ми остана време да поправя разни грешки от бързина и да си поговоря с господина. Той така и не разбра, че първия час съм отсъствала, и тепърва сядам да се занимавам с това писмено. След неговия час имахме литература. Поради отсъствието на госпожата ни, по заместване влезе учителят, който неформално наричаме Дъмбълдор, макар и да няма нищо общо с него. Преподаваше ми литература в осми клас и тогава часовете преминаваха в... правене на нищо. Този път в името на доброто старо време с хората, с които бях в клас тогава, буквално ревяхме от смях, докато тоя човек говореше и директно си ни плюеше, докато се пали за Далчев. Не пропусна да ни понапсува под нос, но това беше нищо - на нас такива неща не ни правят впечатление. Вижте, за сметка на това оценихме миризмата на салам, която идваше от чантата му. След него испанският мина доста бързо, за да дойде английски - тест. Не съм фен на тестовете на господина. Не одобрявам начина, по който ги оценява, нито факта, че си затваря очите, когато види преписващ. Не ме кефи и мъмренето, че има хора, които преписват, защото, в крайна сметка, той е напълно виновен за това. Уча английски от 12 години и съм със самочувствието, че малко или много го знам. Същото се отнася за всички момчета от класа ми, които са до един със сертификати. Но винаги имат тройки и четворки. Само за сравнение - хората с пищови безвъзмездно получават петици и шестици и им се разминава всеки път, без значение дали са хванати или не. Очакванията ми за резултатите този път са високи, защото много учих и наистина се постарах. Но самият тест не мина безпроблемно, защото великият ми господин реши, че аз съм най-подходящият човек, с който да се заяде. Разбира се, не си замълчах и тайно се насладих на тишината, която настана в стаята, след като му отправих умишлено злобна забележка. Има неща, които мога да търпя. Но след като аз съм една от тримата сигурно с тетрадки, нямам изпуснати планове, слушам и пиша всичко, не мисля, че е много удачно да ме иронизира с думите "Ако беше по-внимателна и беше слушала упражненията, щеше да знаеш фразовите глаголи". Аз фразови глаголи знам. Ама... окей, ако продължа с тая тема, ще стигна много далеч, така че благодаря, че четохте това душевно излияние. Стига ви толкова.
Вчера спах до късно, танцувах си вкъщи, гледах драма, но накрая на деня бях толкова hype заради липсата на разговори с човеци, че спамих кой ли не с какво ли не, молих ги никога повече да не ми позволяват да си оставам вкъщи. Защото се случи така, че гледах 30 минути кпоп флашмоб в Мюнхен, а след това си пуснах десетчасова версия на Сехун, който повтаря shawty imma party till the sundown и изслушах притеснително много.
Та, вече ви казах какво правих днес. Но искам да наблегна специално на посещението си в НДК, защото... не знам, не го чувствам толкова пълноценно тази година. Не бях особено въодушевена по една или друга причина, и се надявах, че щом вляза и видя познатата книжна атмосфера, многото хора с книги в ръце и познатите лица от издателствата, ще се развълнувам. Но не стана така. Може би вече съм се нагледала на това - познато ми е кое къде е, няма толкова много новости... не знам. Не си купих книги. Взех само една за подарък, при това много спонтанно. Прибрах се едва ли не само с едно каталогче. Не говорих дори с блогърите и влогърите, които стояха на някои от щандовете. Това обаче отдавам на блъскащите се баби, които явно се страхуваха книгите да не избягат или нещо такова. Няма да ви казвам колко пъти ме настъпиха. Надявам се Панаирът да е бил по-вълнуващ и ползотворен за тези от вас, които са го посетили. Това, което направих аз, беше да набележа две-три заглавия, които да взема със стипендията си. Така че... няма нови книги за мен. Само "Бай Ганьо", "Чичовци" и "Под Игото", които просто трябва да си припомня ,защото... о, любими матури. 

сряда, 14 декември 2016 г.

Болна през първата седмица на класните #Blogmas2016 Ден 12//13//14

Хората биха предположили, че, след като съм си вкъщи по цял ден, имам достатъчно време (15-30 минути) да седна и да напиша пост за блогмас. И хората биха имали право. Само дето това съм аз, здрасти. Животът ми е зает. И чакайте да чуете от какво. 
Училището в понеделник беше доста скучно - не правихме нищо забележително в часовете. След голямото междучасие, пък, когато трябваше да имаме два часа история, госпожата не се появи. Решихме, че има работа с директорката или нещо такова, затова не я търсихме настоятелно (аз исках да сляза до учителската, но в действителност ме освиркаха и бях принудена да се върна). Та, свободни часове. След това влезе Вълков с типичната си походка и ядосано изражение. "Кои тъпаци не са изпитани? Казвайте, че след 15 минути се махам от тука". В този момент влезе госпожата по история - хем ядосана, хем развеселена. Нахока ни шеговито и каза, че ще си наваксаме с часовете за сметка на това, което се е случило. При което, дами и господа, моя милост в тишината се провиква "А какво е станало?". Полученият отговор беше: "Ти 90 минути проспа ли ги, или какво?". Всъщност да, един вид. С Дидко слушахме кпоп и тя ми се караше, защото не съм слушала всички стари песни на B.A.P.
Последните два дни пък си бях вкъщи, защото вчера станах и се чувствах безкрайно болна - запушен нос, боляща глава, гърло, което заплашва за боли също... Затова прекарах целия си ден, следвайки следната схема: един час учене, три часа корейска драма, един час учене, три часа корейска драма... Днес попромених - станах късно и отидох на лекар, тъй като вчера нямаше време за мен в графика. Часът ми беше насрочен за 12:15, заради което аз бях там в 12:05. И се сблъсках с целия китайски народ, бутащ се пред кабинета на личната ми. Влязох час по-късно, за да обясня с две думи какво ми е, да ми предпише някакво адекватно лекарство и най-важното - да ми даде бележка за училище. Историята с извинителните бележки в училището ми е доста смешна. Например - ако ще отсъстваш, трябва да дадеш молба до директорката една седмица по-рано, за да си знае, жената, че ще липсваш. С приятелите ми се шегуваме, че, когато ми предстои да си счупя крака в някоя дупка по софийските улици, например, трябва да го планирам предварително, за да не останат неизвинени отсъствия случайно.
Та, като се прибрах се наблъсках с лекарства и легнах, за да си гледам драмата. И така три-четири часа, в които си взимах малки почивки, за да бъда общителна и да досаждам на приятелите си. Също така, седях и правих схеми за Колединя книжен маратон, който предстои. Инициативата е на български блогъри, които искат да направят по-обширно събитие за всички, които искат в продължение на седмица да четат интензивно. Все още не съм решила дали ще се включа - нямам идея как ще бъде разпределено времето ми през следващите седмици, що се отнася до училище и прочее, затова ще реша буквално в последния момент. Но пък отправям апел към вас - ако желаете да се включите, направете го и се забавлявайте. Защото обикновено маратоните се получават безкрайно забавни за всички участници, особено когато помежду им има платформа, чрез която комуникират. Можете да намерите повече информация тук и тук
Утре ще ми е по-интересно - трябва да отида на училище, за да напиша едно съчинение по испанска литература. Съучениците ми са го започнали във вторник и утре само ще го продължат, но аз ще трябва да го пиша само за един час. И всъщност се надявам Вълков да не ме изгони с думите, че не може да един час. Не мисля, че би го направил на мен точно, но не знам какво да очаквам. Също така, утре имам контролно по английски. За съжаление вече нямам възможност за шестица за срока благодарение на великия ни господин, озлобен от факта, че не се справя със задачата си да ни научи на каквото и да е. Но, както честичко казвам, "Прави каквото трябва, да става каквото ще" - учих, преговарях теорията и си мисля, че все нещо ще направя. Единственото, което ми остава, е да си пия лекарствата, за да може утре да направя всичките тия неща адекватно и без да допускам фрапиращи грешки. 

неделя, 11 декември 2016 г.

Няма нищо лошо в гледането в една точка и денс брейковете #Blogmas 2016 Ден 11

Никога не съм била от хората, които мразят понеделниците - казвала съм го неведнъж. За сметка на това ненавиждам неделя вечерта. Все едно времето ме е стиснало в някой ъгъл. И само при мисълта за нещата, които трябва да осъществя следващите седем дни, ми става гадно - желание за каквото и да е ми се губи. Ситуацията тази вечер е тази, но се добавя малката вина, защото не отворих учебник днес, и лошото настроение, защото утре Лина заминава и няма да се виждаме около месец. Няма да я има, за да ходим да ядем и да храним хората, които мразим... Нвм, познайте кой ще ѝ спами нон-стоп, без да се съобразява от това къде е и какво прави. 
"Проспах" подобаващо единствения си почивен ден тази седмица. Като за начало, станах към десет. След това много дълго време държах майка ми в стаята ми, за да гледа кпоп клипове. Истината е, че тя сама пожела. Със сестра ми записахме диск с песни за колата (само него слушаме, впрочем) и изглежда на мама ѝ харесва. Сама пожела да види клиповете на Mama и Monster, също полага усилия да запомни кои са Бекхюн и Шиумин, макар че първия още го бърка с Чаньол (един вид ѝ прощавам, защото... защото и двамата ги обичам много и CHANBAEK IS REAL ВИДЯХТЕ ЛИ СНИМКАТА В ПРОФИЛА НА СЕХУН???). Към 12 излязохме и след като свършихме планираните работи се отправихме към Сиела на Витошка (да, изглежда, че всеки ден съм някъде около тоя булевард, да), за да купим няколко подаръка. Няма да споменавам какви са, защото хората, за които са предвидени, може би ще прочетат това. Но... ето ви един факт. Влязох в книжарница за първи път от няколко месеца и в първия момент се стреснах. Буквално се почувствах, все едно попадам в някакъв друг свят. Забравила съм кое къде се намира, удивих се колко много нови книги са излязли, докато аз съм се занимавала с други работи... Посещението беше полезно - оправихме се с подаръците, а аз набелязах книги за себе си, които да си купя със стипендията от "1000 стипендии". 
От тогава бездействам и ям мандарини. Изгледах два-три епизода на драмата, лежах си, търсих нова музика, опаковах новите придобивки за приятели и семейство и много дълго време се опитвах да убедя самата себе си да седна и поне да препиша урока за "Чичовци", който изпуснах вчера. Но не. Продължих да ям мандарини, гледайки в нищото. Не ме е яд, че си позволявам подобни своеволия по един ден в седмицата. Дванайсти клас съм. До вчера се тормозех с изпити. Сега тепърва предстоят класните ми. Междувременно всяка седмица имам изпитвания, пиша по две съчинения, уча за кандидат-студентски изпити и тайно се стресирам за оценки, кандидатстване, заминаването в чужбина и куп други глупости. Мисля, че заслужавам ден, в който напълно да изключа и дори гледането в една точка да ми е приятно. Май с всеки изминал ден умората се увеличава. 
Щастие в такива дни намирам в песните, които имат такъв бас, че карат слушалките ми да вибрират, без да съм увеличила звука на сто. Такава е песента, която публикувам днес. Дамерих я благодарение на българска група от танцьори, които правят кавъри на танци. Те ме открехнаха към тая част на ютуб също. Прекарах час и малко в гледане на всичките им изпълнения, а и такива на други български формации. Харесва ми, че все пак има хора на моята възраст (пък и бая по-малки), които имат желание да се занимават с това, правят го и отгоре на всичкото им се получава жестоко! Абсолютен респект от мен. Аз не мога от такси да сляза, без да падна. (Помолих приятелките си да не споменават този нещастен случай, но самата аз не мога да спра да правя препратки към него, защото от моята гледна точка беше брутално смешно, а не мога да си представя какво са си помислили всички хора, които ме гледаха отстрани...)
Току-що се пусна Monster, а аз забелязах, че сестра ми е е в стаята. А може би аз трябва поне урока по история да си прочета.